Джоан Харис - Крайбрежие

— И така — англичанинът се усмихна, — с какво се занимавате?

— Художничка съм. Искам да кажа, че продавам свои картини.

— Какво рисувате?

За миг си спомних малкия апартамент в Париж и стаята, която използвах за ателие. Тясна стаичка, твърде малка, за да служи като стая за гости — за майка ми дори това беше компромис, направен неохотно, — в която стативът, папките и платната ми стояха подпрени до стената. Можеш да нарисуваш всичко, казваше майка ми. Имаш дарба. Защо тогава рисуваш все едно и също? От липса на въображение? Или за да ме дразниш?

— Най-вече острови.

Флин ме погледна, но не каза нищо повече. Очите му бяха със същия тъмносив цвят като контурите на облаците на хоризонта. С любопитство открих, че ми е трудно да гледам в тях, сякаш те можеха да надзърнат в мислите ми.

Сестра Екстаз изяде сладоледа си.

— А как е майка ти, малка ми Мадо? С теб ли пристигна?

Аз се поколебах. Флин продължаваше да ме гледа.

— Тя почина — казах накрая. — В Париж. Сестра ми не дойде — когато споменах за Адриен, долових злобни нотки в гласа си.

Монахините се прекръстиха.

— Много тъжно, малка ми Мадо. Много, много тъжно — сестра Терез стисна ръката ми с повехнали пръсти. Сестра Екстаз ме потупа по коляното. — Ще отслужите ли панихида в Ле Салан? — попита сестра Терез. — Заради баща си?

— Не — още чувам резкия си глас. — Всичко свърши. Пък и тя винаги е казвала, че няма да се върне повече. Дори след смъртта си.

— Жалко. Щеше да бъде добре за всички.

Сестра Екстаз ме стрелна с поглед изпод шапката си.

— Сигурно не й е било лесно да живее тук. Островите…

— Знам.

„Брисман 1“ отново потегляше. За миг се почувствах напълно изгубена, сякаш и моят живот бе свършил. При мисълта за това изведнъж ме полазиха тръпки.

— Баща ми не направи нищо, за да облекчи живота й — казах аз, докато се взирах в отплуващия ферибот. — Е, сега поне е свободен. Нали това искаше. Да го оставят на мира.

— Прасто. Това е тукашно име.

Таксиметровият шофьор — усиниерец, когото не познавах — сякаш ме обвиняваше, все едно бях споменала името без разрешение.

— Да, тукашно е. Родена съм тук.

— Хм — шофьорът отново ме погледна, сякаш се опитваше да разпознае чертите ми. — Сигурно имате роднини на острова, а?

Кимнах.

— Баща ми живее тук. В Ле Салан.

— А-ха.

Шофьорът сви рамене, сякаш споменаването на Ле Салан бе сложило край на любопитството му. Представих си Дебелия Жан в неговата работилница и себе си — как стоя и го наблюдавам. Изпитах гузна гордост при спомена за златните ръце на баща ми. Съсредоточих се върху тила на шофьора, докато споменът ме напусна.

— Ле Салан, значи.

В таксито миришеше на мухъл и аз се чувствах все по-напрегната. Докато се движехме по познатия път от Ла Усиниер, стомахът ми се беше свил на топка. Сега си спомнях всичко твърде добре, твърде ясно: зелената кръпка от храсти, скалата, крайчецът на ламаринен покрив иззад полегатия склон на дюната ме изпълваха със спомени.

— Знаете ли къде трябва да отидете?

Пътят беше лош, при поредния завой задните колела на таксито затънаха в пясък. Шофьорът изруга и настървено форсира двигателя, за да ги освободи.

— Да. „Рю дьо л’Осеан“. В далечния край.

— Сигурна ли сте? Там има само дюни.

— Да. Сигурна съм.

Някакъв инстинкт ме подтикна да сляза малко преди селото; прииска ми се да пристигна пеша, като истинска саланка. Таксиметровият шофьор взе парите ми и ме остави, без да ме погледне, изпод колелата се разхвърча пясък, ауспухът се задави. Когато наоколо отново се възцари тишина, обзе ме тревожно чувство и аз изпитах нов прилив на вина, когато установих, че това чувство е радост.

Бях обещала на майка си никога да не се връщам.

В това беше моята вина; за миг се почувствах нищожна, малка прашинка под огромното небе. Дори присъствието ми тук бе предателство към нея, към хубавите години, които бяхме прекарали заедно, към живота, който си бяхме изградили далеч от Льо Дьовен.

Никой не ни писа, след като заминахме. Когато прекосихме границата на Ла Жьоте, ние се превърнахме в отломки, ненужни, забравени. Майка ми често повтаряше това през студените нощи в малкия парижки апартамент, докато се вслушвахме в непознатите звуци на уличното движение отвън, а през овехтелите щори проникваха светлините от бирарията, примигващи в червено и синьо. Не дължахме нищо на Льо Дьовен. Адриен постъпи правилно: омъжи се сполучливо, роди деца, премести се в Танжер със съпруга си Марен, който търгуваше с антики. Имаше две момченца, които бяхме виждали само на снимки. Рядко се обаждаше. Майка ми съзираше в това доказателство за всеотдайността на Адриен като съпруга и майка и ми я даваше за пример. Сестра ми се беше наредила добре и аз трябваше да се гордея с нея, не да й завиждам.