Джоан Харис - Крайбрежие

Но аз бях упорита: макар че се бях измъкнала, така и не съумях да се възползвам докрай от блестящите възможности, които светът отвъд острова ми предлагаше.

Можех да получа каквото пожелая: добра работа, богат съпруг, сигурност. Вместо това прекарах две години в училище по изкуствата, после още две в безцелно пътуване, по-нататък работих като сервитьорка, чистачка, хващах се на каква ли не случайна работа и продавах картините си по улиците, за да избегна плащането на такси в галериите. Докато носех Льо Дьовен в себе си подобно на спомен за извършено престъпление и утежнявах вината си с фалшиви обещания, през цялото това време дълбоко в себе си знаех, че лъжа.

— Всичко се връща.

Това е веруюто на пристанищните скитници. Произнесох го на глас, сякаш в отговор на безмълвно обвинение. В края на краищата нямах намерение да се задържам тук. Бях предплатила за един месец наема на апартамента си, малкото неща, които притежавах, бяха останали там неприбрани в очакване на завръщането ми. Но сега във фантазиите си бях твърде склонна да пренебрегна това: селцето Ле Салан — непроменено, дружелюбно — ме приветстваше, а и баща ми…

Затичах се тромаво по разбития път към къщите: към дома.

Селото беше пусто. Капаците на повечето прозорци бяха затворени — предпазна мярка срещу жегата — и къщите изглеждаха занемарени и изоставени като бунгала на плажа след туристическия сезон. Някои ми се виждаха небоядисвани още от времето, когато заминах; стените, в миналото варосвани всяка пролет, сега бяха станали безцветни от жулещия пясък. На един перваз от сандъче с изсъхнала пръст подаваше глава самотно мушкато. Някои къщи представляваха чисто и просто бараки от голи греди с ламаринени покриви. Сега си спомних, че ги имаше и преди, макар да не присъстваха в нито една от картините ми. Няколко плоскодънни лодки бяха изтеглени по канала на солницата, който водеше към селото от Ла Гулю, и приливът ги беше изтласкал в кафявата тиня. Две рибарски лодки стояха на котва по-навътре в морето. Веднага ги познах: „Елеанор“ на семейство Геноле, която баща ми беше построил заедно с брат си години преди да се родя, а по-нататък — „Сесилия“, която принадлежеше на съперниците на Геноле в риболова — Бастоне. От мачтата на някоя от лодките долиташе монотонно дрънчене — дрън-дрън-дрън — сякаш някакъв предмет, полюшван от вятъра, се удряше в нещо метално.

Наоколо нямаше почти никакви хора. За миг зърнах лице, което надничаше иззад капак на прозорец, чух затръшване на врата и гласове. Един старец седеше под чадър пред бара на Анжело и пиеше дьовиноаз, местен ликьор с аромат на билки. Веднага го познах — беше Матиас Геноле, с живи сини очи на фона на захабено и потъмняло като плавей лице, — но когато го поздравих, в погледа му не долових и следа от любопитство. Само проблясък на разпознаване, едва забележимо кимване, което в Ле Салан минава за любезност, после безразличие.

В обувките ми имаше пясък. Пясък се беше натрупал и край стените на някои от къщите, сякаш дюните се бяха вдигнали да превземат селото. Разбира се, и летните бури си бяха казали думата. Една от стените на старата къща, където живееше Жан Гросел, бе рухнала, по някои от покривите липсваха керемиди, а оттатък „Рю дьо л’Осеан“, където се намираха фермата и магазинчето на Омер Просаж и жена му Шарлот, земята изглеждаше подгизнала, в големите локви застояла вода се оглеждаше небето. Край пътя имаше тръби, по които водата се изливаше в ров, който на свой ред се изливаше в солния канал. До къщата работеше нещо като помпа, вероятно за да ускори процеса, и се чуваше боботене на генератор. Зад фермата усърдно се въртяха крилата на малка вятърна мелница.

В края на главната улица спрях до кладенеца при ковчега на Марин дьо ла Мер. Там имаше ръчна помпа, ръждясала, но още работеща, и аз изпомпах малко вода, за да си измия лицето. С почти забравен ритуален жест плиснах вода в каменната кана до ковчега и тогава забелязах, че малката ниша на Светицата е прясно боядисана, а на камъните са оставени свещи, панделки, броеници и цветя. Самата Светица стоеше сред тези дарове невъзмутимо, с непроницаемо лице.

— Казват, че ако целунеш краката й и плюеш три пъти, нещо изгубено ще се върне при теб.

Обърнах се така рязко, че за малко да падна. Зад мен стоеше едра, румена, засмяна жена с ръце на хълбоците, леко наклонила глава на една страна. На ушите й висяха лъскави позлатени халки, косата й блестеше със същия разкошен оттенък.