Джоан Харис - Крайбрежие

В първия миг сестра Екстаз и сестра Терез ме изгледаха втренчено, после на лицата им цъфнаха еднакви ослепителни усмивки.

— Ами че това е момичето на Дебелия Жан!

В резултат на дългото си приятелство далеч от манастира двете сестри бяха придобили еднакви маниери. Гласовете им също си приличаха — те говореха бързо и дрезгаво като свраки. Между монахините съществуваше някакво особено съзаклятничество, като между близначки: те довършваха изреченията една на друга и подсилваха взаимно думите си с окуражителни жестове. Странно беше, че никога не се обръщаха една към друга по име, а винаги използваха „ma soeur“ 4 4 Сестро (фр.). — Бел.прев. , макар че, доколкото знаех, не бяха роднини.

— Това е Мадо, ma soeur , малката Мадлен Прасто. Колко е пораснала! Как само минава времето…

— Много бързо, особено тук, на островите. Като че ли няма и…

— … година, откакто дойдохме тук, а сега сме…

— … стари и грохнали, ma soeur , стари и грохнали. Все пак се радваме да те видим отново, малка Мадо. Винаги си била различна. Толкова различна от…

— … сестра си — те произнесоха в хор последните думи. Черните им очи грейнаха.

— Толкова хубаво е да се завърнеш.

Преди да кажа това, не знаех колко е хубаво.

— Тук почти нищо не се е променило, нали, ma soeur ?

— Не, тук нищо не се променя. Само…

— …остарява, това е всичко. Като нас — двете монахини кимнаха делово и продължиха да ядат сладоледите си.

— Виждам, че Лез Имортел вече е хотел — отбелязах аз.

— Така е — каза сестра Екстаз и кимна. — Поне по-голямата част. Ние и няколко старци още живеем на горния етаж.

— Ние сме гости с дълъг престой, така казва Брисман.

— Но не сме много. Жоржет Лион, Раул Лакроа и Бет Планкпен. Когато остаряха и не можеха вече да се оправят сами, той купи къщите им.

— Купи ги на безценица и ги ремонтира, за да ги дава лятно време на туристи.

Монахините се спогледаха.

— Брисман ги държи тук само заради благотворителните помощи от манастира. Обича да поддържа добри отношения с църквата. Знае къде стои кацата с меда.

Те потънаха в мълчалив размисъл, заети в усърдно ядене на сладоледите си.

— А това е Руже 5 5 Rouget — Рижав (фр.). — Бел.прев. , малка ми Мадо — каза сестра Терез и посочи непознатия, който до този момент слушаше разговора с усмивка на лицето.

— Руже е англичанин и…

— … ни отклонява от правия път със сладоледи и ласкателства. На нашата възраст, представи си!

Англичанинът поклати глава.

— Не ги слушайте — посъветва ме той. — Аз ги глезя само защото иначе ще разкрият всичките ми тайни — говореше с приятен, макар и силен акцент.

Сестрите се изкискаха дрезгаво.

— Тайни, а? За нас няма нищо скрито, нали, ma soeur ? Може да сме…

— … стари, но ушите ни чуват добре.

— Хората не ни обръщат внимание…

— … защото сме…

— … монахини.

Човекът, когото сестрите наричаха Руже, ме погледна и се усмихна. Имаше умно, своенравно лице, което грееше от усмивката му. Усещах как очите му отбелязват всяка подробност от външния ми вид, не враждебно, а с любопитство и очакване.

— Руже?

На остров Льо Дьовен повечето имена са всъщност прякори. Само чужденците и хората от континента се наричат другояче.

Той свали шапката си с иронична елегантност.

— Ричард Флин, философ, строител, скулптор, заварчик, рибар, общ работник, метеоролог… — мъжът махна неопределено с ръка към пясъците край Лез Имортел. — И, което е най-важно, вечен ученик и морски пътешественик.

Сестра Екстаз посрещна думите му с одобрително хихикане, което подсказваше, че това е стара шега.

— За нас с теб — размирник — добави тя.

Флин се засмя. Косата му имаше приблизително същия цвят като гердана на врата му. „Червена коса — лоша кръв“ — казваше майка ми, макар че този цвят на косата е необичаен за островите и обикновено се смята за добър знак, белег за късмет. Това обясняваше прякора му. Прякорът предполага своеобразен статут на Льо Дьовен, който не подхожда на чужденец. За да се сдобиеш с прякор на острова, трябва време.

— Тук ли живеете?

Струваше ми се малко вероятно. Долавях у него някакво безпокойство, нещо скрито и взривоопасно, което всеки момент може да избухне.

Той сви рамене.

— Тук не е по-лошо, отколкото другаде.

Това малко ме изненада. Сякаш за него навсякъде беше едно и също. Опитах се да си представя, че не ме интересува къде е моят дом, че не чувствам тази непрестанна притегателна сила, която измъчва душата ми. Каква ужасна свобода. И все пак тук му бяха дали име. Аз цял живот съм била чисто и просто момичето на Дебелия Жан, също като сестра ми.