Джоан Харис - Крайбрежие

Да вземем плажа например. Забележително. Един остров — един плаж; щастливо стечение на обстоятелствата, съчетание на приливи, отливи и течения; сто хиляди тона древен пясък, упорит като скала, сияещ под хилядите завистливи погледи като бижу, по-ценно от злато. За нула време той бе успял да направи усиниерци богати, макар че както те, така и ние знаем колко лесно, колко случайно се нареждат нещата и как всичко може да бъде другояче.

Промяна в течението, изместване със стотина метра наляво или надясно. Промяна в ъгъла на вятъра с един градус. Разместване на релефа на морското дъно. Силна буря. Всяко от тези неща в който и да било момент може да доведе до драстично обръщане на обстоятелствата. Късметът е като махало, което се люлее бавно десетилетия наред и води неизбежното като сянка след себе си.

Ле Салан продължава търпеливо, с копнеж да чака поредното му залюляване.

Завърнах се след десетгодишно отсъствие в един горещ ден в края на август, в навечерието на първите силни летни приливи. Докато стоях на палубата на стария ферибот „Брисман-1“ и гледах как наближаваме брега на Ла Усиниер, ми се струваше, че никога не съм заминавала. Нищо не се беше променило — резливият мирис на въздуха, палубата под краката ми, писъците на чайки в горещото синьо небе. Десет години — почти половината ми живот — бяха заличени с един замах като надпис в пясъка. Или поне донякъде.

Почти не носех багаж и това засилваше илюзията. Но аз винаги съм пътувала с малко багаж. И аз, и майка ми никога не сме притежавали много неща, които да ни задържат. А и в края на краищата аз бях тази, която плащаше наема за парижкия ни апартамент, като работех до късно вечер в долнопробно кафене, за да допълвам приходите от картините, които майка ми толкова мразеше, докато тя се бореше с емфиземата и като че ли не знаеше, че умира.

Разбира се, и аз бих искала да се завърна богата, преуспяла. Да покажа на баща си колко добре сме се справили без него. Но оскъдните спестявания на майка ми отдавна се стопиха, а моите — няколко хиляди франка във формата на кредит, папка с непродадени картини — бяха малко повече от онова, което бяхме взели със себе си в деня на заминаването ни. Не че това имаше значение. Нямах намерение да оставам. Колкото и силна да бе илюзията за спрялото време, аз вече имах друг живот. Бях се променила. Вече не бях остров.

На палубата на „Брисман-1“, където стоях малко встрани от останалите, никой не ми обръщаше внимание. Беше разгарът на сезона и на борда вече имаше доста туристи. Някои дори бяха облечени като мен, с брезентови панталони и рибарска vareuse, безформена дреха, нещо средно между риза и куртка — гражданите усърдно се стараеха да не я разглеждат. Туристи с раници, куфари, кучета и деца стояха скупчени на палубата между щайги с плодове и кашони с бакалски стоки, сандъци с пилета, чували с пощенски пратки, кутии. Глъчката беше непоносима. Отдолу долиташе съскането на морето около корпуса на ферибота и писъците на чайките. Сърцето ми биеше с ритъма на вълните.

Когато „Брисман-1“ наближи кея, погледът ми се стрелна оттатък водата, към крайбрежната алея. Като дете обичах това място; често си играех на плажа, криех се зад дебелите търбуси на старите крайбрежни колиби, докато баща ми вършеше някаква работа на пристанището. Познах избелелите чадъри на терасата на малкото кафене, където често седеше сестра ми; лавката за хотдог; магазинчето за сувенири. Може би сега беше по-оживено, отколкото го помнех. На кея стояха в рехава редица рибари с кошове, пълни с раци и омари, и продаваха улова си. Чувах музика, която се носеше от крайбрежната алея; долу на плажа играеха деца и дори сега, по време на силния прилив, той изглеждаше по-гладък и приветлив, отколкото си го спомнях. По всичко личеше, че нещата се развиват добре за Ла Усиниер.

Оставих погледа си да блуждае по „Рю дез Имортел“, главната улица, успоредна на крайбрежната алея. Виждах трима души, седнали един до друг там, където някога беше любимото ми място: на крайморската стена под алеята, над плажа. Спомних си как седях там като дете, загледана в далечния сив силует на континента, и се питах какво ли има там. Присвих очи, за да виждам по-ясно; дори от такова разстояние бях сигурна, че два от силуетите са на монахини.

Когато фериботът се приближи към брега, аз ги познах: сестра Екстаз и сестра Терез, кармелитки доброволки от болницата в Лез Имортел, остарели още отпреди да се родя. Изпитах странно облекчение от това, че ги намирах тук. Монахините ядяха сладолед, вдигнали полите на одеждите си до коленете и провесили боси крака през парапета. Мъжът, седнал до тях, можеше да бъде всеки — широкополата шапка засенчваше лицето му.