Джоан Харис - Крайбрежие

„Брисман-1“ наближи кея. Свалиха трапа и аз зачаках туристите да слязат. Кеят беше също толкова претъпкан, колкото и фериботът; там стояха търговци, които продаваха напитки и сладкиши; един шофьор на такси предлагаше услугите си; деца с колички за багаж се стремяха да привлекат вниманието на туристите. Беше оживено дори за август.

— Да занеса ли багажа ви, мадмоазел? — едно момче с кръгло лице, около четиринайсетгодишно, с избеляла червена фланелка, ме задърпа за ръкава. — Да занеса ли багажа ви в хотела?

— Мога да се оправя и сама, благодаря.

Показах му малкия си куфар.

Момчето ме изгледа втренчено, сякаш искаше да запомни лицето ми. После сви рамене и се запъти да търси по-богат улов.

На крайбрежната алея гъмжеше от народ. Едни туристи заминаваха, други пристигаха; сред тях се суетяха усиниерци. Поклатих глава, за да откажа плетен ключодържател, предложен ми от един старец; беше Жожо льо Гоелан, който някога ни вземаше на летни разходки с лодка и макар че никога не го бях смятала за приятел — в края на краищата той беше усиниерец, — заболя ме, че не ме позна.

— Тук ли ще отседнете? Туристка ли сте? — пак ме заговори момчето с кръглото лице, този път придружено от приятел, черноок младеж с кожено яке, който пушеше цигара с повече дързост, отколкото удоволствие. И двамата носеха куфари.

— Не съм туристка. Родена съм в Ле Салан.

— В Ле Салан?

— Да. Баща ми е Жан Прасто. Той е строител на лодки. Тоест, беше.

— Дебелия Жан Прасто!

Момчетата ме изгледаха с нескрито любопитство. Може би щяха да кажат още нещо, но точно в този момент към нас се присъединиха още трима тийнейджъри. Най-големият се обърна към кръглоликото момче с авторитетен вид.

— Какво търсите пак тука, а, саланци? — попита той. — Нали знаете, че крайбрежната алея принадлежи на усиниерци? Не е ваша работа да носите багаж в Лез Имортел!

— Кой казва? — възрази момчето с кръглото лице. — Крайбрежната алея не е ваша! Това не са вашите туристи!

— Лоло е прав — намеси се черноокият младеж. — Ние дойдохме първи!

Саланците застанаха по-близо един до друг. Усиниерците ги превъзхождаха, но аз почувствах, че двамата са готови по-скоро да се бият, отколкото да оставят куфарите. За миг се видях на тяхната възраст, спомних си как чаках татко, без да обръщам внимание на смеха на хубавичките усиниерски момичета, седнали на терасата на кафенето, докато накрая ставаше непоносимо и аз се втурвах към скривалището си зад крайбрежните колиби, където бях в безопасност.

— Те дойдоха първи — казах на тримата усиниерци. — А сега да ви няма!

Тийнейджърите ме изгледаха с негодувание, после тръгнаха с мърморене към кея. Лоло ми хвърли красноречив поглед на благодарност. Приятелят му само сви рамене.

— Ще повървя с вас — добавих. — Отивате в Лез Имортел, нали?

Голямата бяла сграда се намираше само няколкостотин метра по-нататък по крайбрежната алея. Някога там се помещаваше болница.

— Сега е хотел — обясни Лоло. — Собственост е на мосю Брисман.

— А, познавам го.

Клод Брисман, нисък и набит усиниерец с грижливо поддържани мустаци, който ухаеше на одеколон и носеше еспадрили като селянин, с глас, плътен и богат като хубаво вино. Лисицата Брисман — така го наричаха в селото. Късметлията Брисман. Години наред си мислех, че е вдовец, макар да се носеха слухове, че някъде на континента има жена и дете. Открай време го харесвах, нищо че беше усиниерец; беше весел, бъбрив, джобовете му се издуваха от бонбони. Баща ми го мразеше. Като напук сестра ми Адриен се омъжи за племенника му.

— Вече всичко е наред — бяхме стигнали до края на алеята. През двойните стъклени врати виждах фоайето на Лез Имортел — бюро, ваза с цветя, едър човек, седнал край отворения прозорец с цигара в ръка. В първия миг ми хрумна да вляза, но после размислих. — Мисля, че оттук можете да се оправите. Влизайте.

На влизане черноокото момче не каза и дума, а Лоло направи гримаса, сякаш да се извини за приятеля си.

— Не се обиждайте на Дамиен — каза той тихо. — Все гледа да се сбие.

Усмихнах се. И аз бях същата. Сестра ми — с четири години по-голяма от мен — с хубавите си дрехи и добре поддържана коса се вписваше лесно във всяка компания; на откритата тераса на кафенето тя винаги се смееше най-силно.

Пресякох оживената улица до мястото, където седяха двете старици кармелитки. Не знаех дали ще ме познаят — невзрачно момиче от Ле Салан, което не бяха виждали от петнайсетгодишно, — но като малка аз много ги харесвах. Не се изненадах, когато се приближих и видях, че те почти не са се променили: светлооки, но мургави и жилави като изсъхнали водорасли на плажа. Вместо характерната за островите бяла колосана шапка сестра Терез беше с тъмна кърпа на главата; иначе не знам дали бих могла да ги различа. Мъжът до тях, който носеше гердан от корали и шапка с увиснала периферия, ми бе непознат. На възраст беше около трийсетте, с приятно лице, без да е красив; можеше да мине за турист, ако не бе откритата фамилиарност, с която ми кимна мълчешком — типичния поздрав за жителите на островите.