Джоан Харис - Крайбрежие

С падането на нощта и наближаването на прилива все повече хора се събираха на Гризнос. Отец Албан имаше работа в Ла Усиниер, където трябваше да се отслужи специална литургия в църквата, но старите монахини бяха тук, бодри и наблюдателни както винаги. Запалиха огньовете, червени, оранжеви и жълти фенери осветиха подножието на разрушената църква и саланци отново, странно трогателни в островните си шапки и неделни дрехи, се наредиха на опашка в краката на света Марина, за да се помолят на висок глас заедно с морето.

Тук бяха Бастоне с Филип и Летисия, Геноле, Просаж. Капюсин беше дошла с Лоло, Мерседес държеше Ксавие за ръка, като с другата малко срамежливо прикриваше корема си. Тоанет пееше „Санта Марина“ със старческия си глас, а Дезире, застанала между Филип и Габи в краката на Светицата, изглеждаше румена и доволна като на сватба.

— Дори ако Светицата реши да не се намесва — важно каза тя, — стига ми, че децата ми са с мен.

Аз стоях встрани от останалите, в подножието на дюната, слушах и размишлявах за миналогодишния фестивал. Нощта беше спокойна и щурците свиреха силно в топлите треви. Твърдият пясък беше студен под краката ми. От Ла Гулю се носеше съскането на наближаващия прилив. Света Марина гледаше надолу в каменно уединение, чертите й се оживяваха от подскачащите пламъци. Видях как саланци се приближават към брега един по един.

Мерседес беше първа. Тя хвърли букетче цветя във водата.

— Света Марина. Благослови бебето ми. Благослови родителите ми и ги пази.

— Санта Марина. Благослови дъщеря ми. Нека бъде щастлива с приятеля си и да идва да ни вижда от време на време.

— Марин дьо ла Мер, благослови Ле Салан. Благослови бреговете ни.

— Благослови съпруга и синовете ми.

— Благослови баща ми.

— Благослови жена ми.

Постепенно осъзнах, че става нещо необичайно. Саланци се държаха за ръце в светлината на огньовете: Омер с ръка около кръста на Шарлот, Гислен, хванал за ръка Ксавие, Капюсин и Лоло, Аристид и Филип, Дамиен и Ален. Хората се усмихваха въпреки тревогата си, вместо мрачно сведените глави от преди година аз виждах блеснали очи и горди лица. Забрадките бяха свалени, косите разпуснати, лицата озарени от нещо друго освен пламъците, танцуващи фигури хвърляха шепи цветя, ленти и кесийки с билки във вълните. Тоанет отново запя и този път повече хора й пригласяха, гласовете постепенно се сливаха в един общ глас: гласът на Ле Салан.

Открих, че ако се заслушам внимателно, почти мога да доловя гласа на Дебелия Жан сред тях, както и този на майка ми, и на Малкия Жан. Изведнъж ми се прииска да се присъединя към тях, да пристъпя напред в светлината и да се помоля на Светицата. Но вместо това зашепнах молитвата си от дюната, много тихо, почти на себе си…

— Мадо?

Той може да се движи абсолютно безшумно, когато поиска. Това е островитянинът в него — ако изобщо има такъв зад всичките преструвки. Обърнах се рязко и сърцето ми подскочи.

— Господи, Флин, какво правиш тук?

Той стоеше зад мен на пътеката, невидим за участниците в малката церемония. Носеше тъмно яке и можеше да се слее с мрака, ако не беше лунната светлина в косата му.

— Къде беше? — просъсках аз и нервно погледнах към групата саланци, но преди да успее да ми отговори, от Поент Гризнос се разнесе силен вик, последван след секунда-две от друг, този път от Ла Гулю: — Ай! Приливът!

Пеенето пред олтара спря. Последва миг на суматоха: някои саланци изтичаха към ръба на Поент, но на колебливата светлина на фенерите не се виждаше кой знае какво. Нещо се движеше по вълните, тъмна плаваща маса, но никой не можеше да каже със сигурност какво е това. Ален грабна един фенер и побягна, Гислен направи същото. Не след дълго върволица от фенери и фенерчета заподскача през дюната към Ла Гулю и черния прилив.

Флин и аз стояхме объркани. Тълпата мина точно покрай нас с викове и въпроси, озарена от люлеещи се фенери, но никой като че ли не ни забеляза. Всеки искаше да стигне пръв до Ла Гулю. По пътя през селото някои грабнаха гребла и мрежи, сякаш бяха готови тутакси да започнат операция по почистване на залива.

— Какво става? — попитах Флин, докато тълпата ни влачеше със себе си.

Той поклати глава.

— Ела да видим.

Стигнахме до бункера, който беше добър наблюдателен пункт. Под нас в Ла Гулю гъмжеше от светлини. Виждах няколко души, застанали в плитчините с фенери в ръце като ред светулки. Около тях се движеха черни контури, десетки, плаващи по повърхността или търкалящи се под вълните. Отдалеч чувах викове и — смях ли беше това? Черните очертания бяха прекалено неясни на слабата светлина, за да ги разпозная, но за миг ми се стори, че мярнах някаква форма, твърде геометрична, за да бъде естествена.