Джоан Харис - Крайбрежие

Аристид поклати глава.

— Значи не е наша работа, нали? Остави усиниерците насаме с проблема им за разнообразие. Нали островът не потъва?

— Някой трябва да разбере все пак — неловко предложи Анжело.

— Някой да отиде до там с велосипед, хе — каза Омер.

Няколко души се съгласиха с него, но никой не изяви желание да отиде. Изказаха се няколко предположения за естеството на тревогата, които варираха от ново предупреждение за медузи до циклон, отнесъл Лез Имортел. Повечето от присъстващите предпочетоха второто, а Анжело предложи да пийнат по още едно.

Тогава Илер се показа от завоя на „Рю дьо л’Осеан“, като махаше с ръце и крещеше. Това беше доста необичайно, защото ветеринарят беше резервиран човек, беше полуоблечен, в бързината очевидно беше нахлузил куртката си върху пижамата и на краката си имаше само избелели еспадрили на босо. За Илер, обикновено грижливо облечен дори в най-големите жеги, това беше извън нормалното. Той крещеше за някакво радио.

Когато пристигна, Анжело вече му беше сипал питие и Илер бързо го гаврътна с мрачно задоволство.

— На всички ни трябва по едно — каза той нервно, — ако това, което чух, е истина.

Илер често слушаше радио. Обичаше международните новини в десет вечерта и ги слушаше преди лягане, макар че островитяните рядко слушат новини. На Льо Дьовен вестниците рядко пристигат в деня на излизането си и само кметът Пинос твърди, че се интересува от политика или от положението по света, но при неговия пост това беше оправдано.

— Е, този път чух нещо — каза Илер — и не е никак хубаво.

Аристид кимна.

— Нищо ново — отбеляза той. — Нали ви казах, че това е черна година. Очаква се.

— Черна година! Хе! — Илер изсумтя и посегна към втората чашка дьовиноаз. — Както изглежда, ще става още по-черна.

Предполагам, че и вие сте чели за това. Разбит петролен танкер за минута излял стотици галони петрол край бреговете на Британия. Едно от ония неща, които ангажират интереса на публиката за няколко дни, може би за седмица. Телевизиите показват кадри на мъртви морски птици, на възмутени студенти, които протестират срещу замърсяването, на няколко доброволци от градовете, които удовлетворяват социалните си чувства, като почистват един-два плажа. Туризмът страда известно време, макар че бреговата охрана обикновено взема мерки да почисти най-посещаваните места. Разбира се, риболовът страда по-дълго.

Стридите са чувствителни: дори най-слабото замърсяване може да ги изтреби. Същото важи за раците и омарите, за кефала още повече. Аристид си спомня как през 1945 кефалът е плувал с корема нагоре, целият в машинно масло, всички помним замърсяването през седемдесетте — много, много по-далеч отколкото този път, — когато трябваше да остъргваме черни сажди от скалите на Поент Гризнос.

Когато Илер свърши разказа си, много други хора пристигнаха в бара на Анжело с противоречива или противоположна информация. И ние изпаднахме в състояние, близко до паника. Корабът беше на по-малко от седемдесет километра от нас — не, може би петдесет, — караше суров дизел, най-лошото възможно нещо, дирята вече беше дълга километри и изцяло извън контрол. Някои от нас отидоха в Ла Усиниер да говорят с Пинос, който може би имаше повече информация. Повечето останаха, за да научат още подробности от телевизията. Някои извадиха стари карти от джобовете си и започнаха да размишляват за възможното движение на разлива.

— Ако е тук — мрачно каза Илер, като посочи една точка в картата на Аристид, — тогава не виждам как ще го избегнем. Това е Гълфстриймът.

— Не се знае дали разливът е стигнал до Гълфстрийм — възрази Анжело. — Може да го хванат, преди да стигне. А може и да обиколи, да мине край Ноармутие и да ни пропусне.

Аристид не беше убеден.

— Попадне ли в Нид’Пул — каза, — може да потъне право надолу и да ни трови половин век.

— Е, ти го правиш от по-дълго — отбеляза Матиас Геноле, — а пък още сме живи.

Това беше посрещнато с нервен смях. Анжело поднесе по още едно. После от вътрешността на бара някой извика за тишина и ние видяхме групичка клиенти, скупчени около телевизора.

— Ш-шт! Говорят за това.

Има някои новини, които могат да се възприемат единствено в мълчание. Ние слушахме новината като деца, с широко отворени очи, докато от екрана говореха за злополуката. Дори Аристид мълчеше. Стояхме като вкаменени, залепнали за телевизора, вперили погледи в малкото червено кръстче, отбелязващо мястото на катастрофата.