Джоан Харис - Крайбрежие

Той държеше тайните си в кутия от обувки, както правят много други хора, привързана с парче риболовна корда, скрита в дъното на гардероба. Не бяха много: когато я разтърсих, предположих, че едва ли е пълна повече от половината. Няколко снимки — сватбата на родителите ми, тя в бяло, той — в местна носия. Под плоската черна шапка с периферия лицето му изглеждаше мъчително младо. Няколко снимки на Адриен и мен, няколко на Малкия Жан на различна възраст. Повечето други хартии бяха рисунки.

Той рисуваше на бакалска хартия, най-често с въглен и дебел черен молив и времето и гънките на хартията бяха размазали контурите, но въпреки това виждах, че Дебелия Жан е притежавал голям талант. Контурите бяха оскъдни, което донякъде приличаше на начина му на говорене, но всяка линия, всеки щрих беше изразителен. Ето тук палецът му бе оставил дебела сянка около контура на челюстта, там очи гледаха странно втренчено иззад маска от въглен.

Всичките бяха портрети на една и съща жена. Знаех името й: бях видяла елегантния й почерк в църковния регистър. Сега и аз забелязвах красотата й, предизвикателните скули, вирнатата глава, извивката на устата.

Това бяха неговите любовни писма, сега го осъзнах, тези рисунки. Моят мълчалив неграмотен баща някога беше използвал красив начин на изразяване. Измежду две парчета бакалска хартия падна сухо цвете: розово карамфилче, пожълтяло от годините. Имаше и парче лента, някога синя или зелена на цвят. Имаше и писмо.

Това беше единственият писмен документ. Една страница, която се разкъсваше по гънките от дълго сгъване и разгъване. Веднага познах почерка й, витиеватите букви и пурпурното мастило.

Скъпи мой Жан-Франсоа,

Може би постъпи правилно, като не дойде да ме видиш толкова дълго време. Отначало се сърдех, бях ядосана, но после разбрах, че си ми дал време да помисля.

Знам, че мястото ми не е тук. Аз съм от друго тесто. Известно време вярвах, че може би ще се променим един друг, но и за двама ни беше твърде тежко.

Реших да замина с утрешния ферибот. Клод не може да ме спре, той е във Фромантин по работа за няколко дни. Аз ще те чакам на кея до 12,00.

Няма да те обвинявам, ако не тръгнеш с мен. Твоето място е тук и аз ще сгреша, ако те принудя да заминеш. Но въпреки това се постарай да не ме забравяш. Може би един ден нашият син ще се върне, дори без мен.

Всичко се връща,

Грижливо сгънах писмото и го прибрах обратно в кутията от обувки. Ето го, казах си. Последното потвърждение, ако изобщо е необходимо. Как това писмо бе попаднало в ръцете на Малкия Жан — не знаех, но предположих, че за впечатлителния и чувствителен младеж предателството на по-големия му брат е било страшен шок. Дали е било самоубийство или драматичен жест, завършил зле? Никой не би могъл да знае, освен може би отец Албан.

Знаех, че Дебелия Жан се е сетил да отиде при него. Усиниерец и свещеник, той единствен бил достатъчно далеч от центъра на събитията, за да може да прочете писмото на Елеанор. Старият свещеник приел това за изповед и запазил тайната.

Дебелия Жан не споделил с никого другиго. След заминаването на Елеанор той се затворил в себе си, прекарвал часове наред в Лез Имортел, загледан в морето и все по-мълчалив. За известно време като че ли бракът с майка ми го съживил, но промяната била краткотрайна. Различно тесто, както бе казала Елеанор. Различни светове.

Сложих капака на кутията и я занесох в градината. Когато затворих вратата зад себе си, внезапно се изпълних с дълбока увереност: никога повече нямаше да стъпя в къщата на Дебелия Жан.

— Мадо! — той чакаше при портата, почти невидим в черните си дънки и пуловер. — Сигурен бях, че ще дойдеш, ако чакам достатъчно дълго.

Ръцете ми стиснаха кутията за обувки.

— Какво искаш?

— Съжалявам за баща ти — лицето му беше в сянка и очите му не се виждаха. Почувствах как нещо в мен се сви в юмрук.

— За баща ми? — рязко казах аз. Видях го да трепва от грубия ми глас.

— Мадо, моля те.

— Не се приближавай — Флин беше протегнал ръка към моята. Макар че бях с яке, си представих как докосването му изгаря дебелия плат и изпитах болезнен ужас от желанието, което се надигна като змия в стомаха ми. — Не ме докосвай! — извиках аз и рязко се дръпнах. — Какво искаш? Защо се върна?

Ръката ми го плесна по лицето. Той сложи ръка на устата си и ме погледна спокойно.

— Знам, че си ядосана — каза.

— Ядосана?

Обикновено не съм много приказлива. Но този път гневът ми даде дар слово. Цял оркестър от гласове. Разказах му всичко: за Ле Салан, Лез Имортел, Брисман, Елеанор, баща ми, за самия него. Накрая спрях задъхана и тръснах кутията за обувки в ръцете му. Той не посегна да я поеме и тя падна на земята: всичките тъжни тайни от живота на баща ми се разпиляха. Наведох се да ги събера с треперещи ръце.