Джоан Харис - Крайбрежие

За миг се сетих за себе си и Адриен. Почти неволно кимнах.

След училище Джон постъпил в университет. Брисман се съгласил да финансира следването му при условие, че той избере специалност, която ще бъде полезна за бизнеса, но Джон нямал способности за инженер или икономист, а мразел да му казват какво да прави. Всъщност на Джон изобщо не му се работело, защото дълго време му угаждали във всичко, напуснал университета на втората година, като заживял от сметката си в банката и започнал да движи с неблагонадеждни и вечно разорени приятели.

Елеанор криела това, доколкото могла, но Джон вече изобщо не я слушал, изкарвал пари по лесния начин, като продавал откраднати касетофони и контрабандни цигари и след няколко чашки започвал да се хвали с богатия си баща.

— Това продължаваше до безкрайност. Разправяше как един ден ще има работа, как старецът ще го уреди, но не се тревожеше, смяташе, че има време. Аз тайно се надявах, че Брисман ще умре, преди Джон да е взел решението си. Него не го биваше в нищо и мисълта да се премести във Франция, да изостави приятелите си и лесния живот му се струваше непосилна… — Флин злобно се изсмя. — Колкото до мен, аз работех по докове и строежи, а мястото на Жан-Клод беше празно. Златното момче като че ли за никъде не бързаше.

Сторило му се, че това е идеална възможност. Флин разполагал с достатъчно доказателства във формата на документи и семейни истории от миналото на брат си, както и с убедителна прилика с Джон. Напуснал работата си в строителната компания и използвал скромните си спестявания за билет до Льо Дьовен.

Отначало планът му бил просто да измъкне от Брисман колкото пари може и след това да избяга.

— Златна кредитна карта или може би тръст — това ми се струваше добре за начало. Не е необичаен подарък от баща за сина си. Но островитяните не са такива.

Прав беше: островитяните нямат тръстове. Брисман искаше по-сериозни ангажименти. Имаше нужда от помощ. Първо с Лез Имортел. После с Ла Гулю. А след това с Ле Салан.

— Ле Салан обърка нещата — каза Флин с известно съжаление. — Чрез него можех да постигна всичко. Първо плажът, после селото, а накрая целият остров. Можех да имам всичко. Брисман беше готов да се предаде. Той щеше да ми повери целия бизнес. Щях да успея.

— Но сега вече не.

Той се усмихна и докосна бузата ми с върховете на пръстите си.

— Не, Мадо, сега вече не.

В далечината чувах съскането на наближаващия прилив. Още по-нататък — писъци на чайки, сякаш някой беше разрушил гнездото им. Но звуците бяха далечни, заглушени от силното пулсиране на кръвта във вените ми. Мъчех се да проумея историята на Флин, но тя вече ми се изплъзваше. Слепоочията ме боляха. В гърлото ми имаше някаква преграда, която затрудняваше дишането. Всичко бе сякаш засенчено от една-единствена огромна реалност.

Флин не беше мой брат.

— Какво е това? — отдръпнах се, преди още да осъзная, че съм го чула. Предупредителен звук. Някакво дълбоко ехо, едва доловимо над шума на морето.

Флин ме погледна.

— Кое?

— Ш-шт! — доближих пръст до устните си. — Слушай.

Тогава се чу отново, като тих звън в неподвижния вечерен въздух: пулсирането на потънала камбана някъде близо до тъпанчетата ми.

— Нищо не чувам — той нетърпеливо понечи да сложи ръка на раменете ми. Аз скочих и го отблъснах, този път по-силно.

— Наистина ли не чуваш? Не я ли позна?

— Не ме интересува.

— Флин, това е Ла Маринет.

Ето как свършва всичко, точно както започна. Камбаната — не легендарната Маринет, а както се оказа църковната камбана на Ла Усиниер — биеше тревога за втори път този месец и гласът й ясно разпращаше посланието си над водата. Нощем камбаните звънят различно от денем: сега в звъна й се долавяше мрачна припряност и аз отговорих на него инстинктивно. Флин се опита да ме спре, но аз не бях в настроение да търпя ничия намеса. Предчувствах нещастие, може би дори по-лошо от загубата на „Елеанор 2“, и се втурнах по дюната към Ле Салан, преди Флин да е разбрал какво правя.

Разбира се, селото беше единственото място, където той не можеше да ме последва: той спря на края на дюната и ме проследи с поглед. Барът на Анжело беше отворен и отвън се бяха събрали група клиенти, разтревожени от звъна на камбаната. Видях сред тях Омер, Капюсин и Бастоне.

— Това е тревога, хе — каза Омер с плътен глас. Вече беше изпил достатъчно дьовиноаз, за да говори значително по-бавно. — Тревога в Ла Усиниер.