Джоан Харис - Крайбрежие

Гласът му беше безизразен.

— Син на Дебелия Жан? Негов син?

— Елеанор не ти ли е казала? Не беше ли това причината да стоиш близо до нас?

— Нямах представа — той присви очи и аз видях, че прехвърля нещо в ума си. — Няма значение — каза накрая.

— Нищо не се променя — той говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. Рязко се обърна и ме погледна. — Мадо — изрече припряно, — нищо не се променя.

— Какво имаш предвид? — прииска ми се отново да го ударя. — Разбира се, че се променя. Всичко се променя. Ти си ми брат — аз почувствах, че очите ми парят, гърлото ми беше грапаво и горчиво. — Брат — повторих, като продължавах да стискам в юмруци хартиите на Дебелия Жан и изведнъж избухнах в дрезгав смях, който завърши с дълга мъчителна кашлица.

Последва мълчание. След това Флин започна тихо да се смее в тъмното.

— Сега пък какво?

Той още се смееше. Звукът не би трябвало да е неприятен, но беше.

— Ах, Мадо — каза накрая. — Трябваше да стане много лесно. Много фино. Най-големият номер, който някой някога е правил. Обстоятелствата бяха благоприятни: старецът, парите, плажът, отчаяната нужда да намери някого, който да го наследи — Флин поклати глава. — Всичко се нареждаше. Трябваше само малко време. Повече, отколкото очаквах, но единственото, което се искаше от мен, беше да оставя нещата да се развиват сами. Да прекарам една година на място като Ле Салан не ми се стори прекалено висока цена — той ме удостои с една от своите опасни слънчеви усмивки. — И тогава се появи ти.

— Аз?

— Ти и твоите големи идеи. Твоите островни имена. Твоите невъзможни планове. Упорита, наивна, абсолютно неподкупна — той докосна леко тила ми и аз почувствах, че ме удря статично електричество.

Отблъснах го.

— Сега ще кажеш, че си направил всичко заради мен.

Флин се усмихна.

— За кого мислиш, че го направих? — още усещах дъха му на челото си. Затворих очи, но лицето му сякаш се беше отпечатало на ретините ми. — О, Мадо. Да знаеш само колко се мъчих да те държа настрана. Но ти си като това място: бавно, неусетно те засмуква. И преди да се опомниш, вече си обвързан.

Отворих очи.

— Не можеш — казах аз.

— Прекалено късно е — той въздъхна. — Би било чудесно, ако наистина бях Жан-Клод Брисман — каза мрачно. — Да имам пари, земя, да правя каквото си искам.

— Все още можеш да бъдеш — отвърнах аз. — Брисман никога няма да разбере.

— Но аз не съм Жан-Клод.

— Какво искаш да кажеш? Ето, пише го в свидетелството за раждане.

Флин поклати глава. Очите му бяха неразгадаеми, почти черни. В тях танцуваха огънчета.

— Мадо, човекът, на когото е това свидетелство, не съм аз.

Докато разказваше историята си, тя ми звучеше странно познато — класическа островна история — и напук на себе си аз го слушах с нарастващо вълнение. Това беше неговата тайна, мястото, до което никога не ме беше допускал и чиито врати сега бяха широко отворени. История за двама братя.

Те се бяха родили на хиляди мили един от друг и с по-малко от две години разлика. Макар да бяха само полубратя, те приличаха на майка си и в резултат на това имаха поразителна прилика помежду си, но във всичко друго се различаваха. Майка им нямаше вкус по отношение на мъжете и често променяше мнението си. Затова Джон и Ричард бяха израснали с много бащи.

Но бащата на Джон беше заможен. Макар че живееше в чужбина, той продължаваше да издържа момчето и майка му и да им пише, без нито веднъж да ги навести. В резултат на това братята бяха започнали да го възприемат като непознат благодетел, към когото могат да се обърнат в случай на нужда.

— Това не беше вярно — каза Флин. — Научих го по най-мъчителния начин в деня, в който тръгнах на училище.

Две години по-рано Джон бил изпратен в езиково училище, където учел латински и играел крикет, а Ричард тръгнал в местното училище, място, където различията — особено в ума — не се толерирали и били подлагани на безмилостни и жестоки преследвания.

— Майка ни изобщо не му беше казвала за мен. Страхуваше се, че ако му каже за другите си мъже, той ще спре да изпраща пари.

Затова името на Ричард изобщо не се споменавало и Елеанор всячески се стараела Брисман да остане с впечатлението, че тя и Джон живеят сами.

Флин продължи:

— Когато имаше пари, те бяха само за златното момче. Училищни екскурзии, униформи, спортни принадлежности. Никой не обясняваше защо. Джон имаше сметка в пощенската банка. Джон имаше колело. Единствените мои неща бяха тези, които Джон вече не искаше, защото са му омръзнали или са счупени, или не се е сетил за какво да използва. На никого не му хрумваше, че може да искам нещо свое.