Джон Гришам - Окръг Форд

— Красиво е — прошепва той. — Не знам какво да кажа. Благодаря ти.

— За мен е удоволствие, мистър Спърлок. Той е бил храбър войник.

— Да, така е.

Точно в полунощ връчвам втория си подарък.

Съквартирант на Лайл е мистър Хичкок — крехък и невзрачен човечец, с една година по-възрастен от Лайл, но в много по-лоша форма. Доколкото знам, е живял праведно, без алкохол, тютюн и други пороци, но това не му е помогнало особено. Лайл цял живот е тичал след жените, хващал е доста от тях, а преди време пушел като комин и здравата пиел. След дълги години в тази професия съм убеден, че голяма част от проблемите или липсата на такива се дължи на генетичното наследство.

Както и да е. При раздаването на хапчетата пробутах на мистър Хичкок по-силно приспивателно и сега той се е пренесъл в царството на сънищата. Няма да чуе нищо.

Мис Руби, която несъмнено е наблегнала на бърбъна с обичайното си усърдие, изпълнява безупречно инструкциите ми и паркира огромния си кадилак до контейнера за смет пред задния вход на кухнята. Изпълзява иззад волана с чаша в ръка и се киска неудържимо. На дясната седалка зървам за пръв път Манди — едно от „най-добрите“ момичета на мис Руби, но сега не е време за запознанства.

— Шшшт — прошепвам аз и двете тръгват след мен в тъмнината.

Минаваме през кухнята и сумрачната трапезария, където спираме за секунда.

— Гил, това е Манди — обявява гордо мис Руби.

Стискаме си ръцете.

— Много ми е приятно — отвръщам аз.

Манди едва се усмихва. Физиономията й казва: „Давай да приключваме час по-скоро.“ Тя е на около четирийсет, леко пълничка, с дебел слой грим, който не успява да прикрие пораженията на тежкия й живот. Следващите трийсет минути ще ми струват двеста долара.

Всички лампи в „Тих пристан“ светят съвсем слабо и аз оглеждам внимателно южния коридор, за да се уверя, че няма жива душа. После двамата с Манди бързо тръгваме към стая 18, където мистър Хичкок лежи в пълна забрава, но Спърлок крачи напред-назад и ни чака. Поглежда Манди. И тя го поглежда. Набързо му пожелавам „Честит рожден ден“, затварям вратата и се оттеглям.

С мис Руби чакаме в трапезарията и пием. Тя носи чашата си. Аз пийвам от плоското й шишенце и трябва да призная, че след три месеца тренировки бърбънът не е чак толкова лош.

— Тя е сладурче — казва мис Руби, крайно доволна, че още веднъж е успяла да събере две изстрадали души.

— Мило момиче — подхвърлям разсеяно аз.

— Започна да работи при мен, когато напусна гимназията. Имаше ужасно семейство, а след това два неуспешни брака. Изобщо не й провървя. Жалко, че не мога да й намирам повече клиенти. Толкова трудно стана в днешно време. Жените така са се разпуснали, че вече дори не вземат пари.

Мис Руби, непокаяна професионална сводница, се оплаква от развратното поведение на съвременните жени. За миг разсъждавам над това, после отпивам глътка и мисълта отлита.

— Колко момичета имаш сега?

— Само три, на непълен работен ден. А някога бяха дванайсет и не ги оставях да си починат.

— Хубави времена са били.

— Да, така е. Най-хубавите в живота ми. Как смяташ, дали няма да успеем да уредим нещо в „Тих пристан“? Знам, че в затвора разрешават интимни свиждания веднъж седмично. Мислил ли си за същото и тук? Мога да водя по две момичета един път в седмицата. Сигурна съм, че работата не би ги затруднила.

— Това вероятно е най-лошата идея, която съм чувал през последните пет години.

В тъмното виждам как зачервените й очи се извръщат към мен и ме поглеждат свирепо.

— Моля? — изсъсква тя.

— Пийни си. В този дом, мис Руби, са затворени петнайсет мъже на средна възраст… да кажем, осемдесет години. Доколкото си спомням, петима са приковани на легло, трима са в кома, трима не могат да станат от инвалидната количка, тъй че остават може би четирима на крак. Готов съм да се обзаложа, че само Лайл е способен на някакво изпълнение. Не можеш да продаваш секс в старчески дом.

— Правила съм го и преди. Не ми е първото родео.

След тия думи следва добре познатото пушаческо кискане, което преминава в кашлица. Най-сетне тя успява да си поеме дъх и бързо заглажда нещата с глътка „Джим Бийм“.

— Секс в старчески дом — хили се тя. — Може би точно това ми е писано.

Прехапвам езика си.

След сеанса се сбогуваме забързано и неловко. Гледам как кадилакът безпроблемно напуска територията на дома и изчезва в мрака. Чак тогава се успокоявам. Всъщност веднъж вече съм уреждал подобна лудория. Не ми е първото родео.