Джон Гришам - Окръг Форд

— Гил, аз нямам завещание.

Преструвам се на изненадан, но не съм. Броят на хората в старческите домове, които не са си направили труда да напишат завещание, е изумителен. Правя се на смаян и разочарован, след което казвам:

— Ще поговорим по-късно, става ли? Знам какво трябва да се направи.

— Добре — отговаря той с облекчение.

В пет и половина на другата сутрин коридорите са пусти, лампите още не светят и всички спят (или поне така се очаква). Аз съм на бюрото в приемната и чета за похода на генерал Грант, когато се сепвам от внезапната поява на мисис Дафни Гроут. Тя е на осемдесет и шест, страда от старческо слабоумие и е затворена в задното крило. Никога няма да узная как е успяла да мине през заключената врата.

— Ела бързо! — изсъсква тя с беззъбата си уста, а гласът й е глух и немощен.

— Какво има? — питам и скачам от мястото си.

— Хариет е на пода.

Втурвам се към задното крило, набирам кода и източвам по коридора до стая 158, където мисис Хариет Маркъл живее още откакто съм бил в пубертета. Щраквам лампата и наистина я виждам на пода. Очевидно е в безсъзнание и е съвсем гола, ако не се броят черните чорапи. Лежи сред гнусна локва от повръщано, урина, кръв и изпражнения. От вонята ми призлява, а аз съм се сблъсквал с какви ли не потресаващи миризми. Тъй като и друг път съм попадал в подобна ситуация, реагирам инстинктивно. Бързо вадя малкия фотоапарат, правя четири снимки, пак го пъхвам в джоба и отивам да търся помощ. Мисис Дафни Гроут е изчезнала, а всички други в крилото спят.

Няма дежурен болногледач. Преди осем часа и половина, когато започна смяната, една жена на име Рита се вписа в присъствената книга в приемната, където бях по това време, и тръгна към задното крило. Застъпи сама на смяна, което е против правилата, защото там трябва да има двама дежурни. Сега от Рита няма и помен. Хуквам към северното крило, сграбчвам един болногледач на име Гари и заедно пристъпваме към действие. Слагаме си гумени ръкавици, санитарни маски и ботуши, бързо вдигаме мисис Хариет от пода и я настаняваме на леглото. Тя едва диша, а главата й е сцепена точно над лявото ухо. Гари я почиства, докато аз бърша мръсотията по пода. Когато обстановката става малко по-приемлива, викам линейка. После се обаждам на сестра Ейнджъл и пчелата майка Уилма. По това време другите вече са будни и наоколо се събира тълпа.

Рита я няма никаква. Останали сме двама болногледачи — Гари и аз — на петдесет и двама старци.

Превързваме раната, обличаме пациентката с чисто бельо и халат и докато Гари бди до леглото, аз източвам до бюрото на отделението, за да проверя документацията. Мисис Хариет не е хранена от обяд на предишния ден — почти осемнайсет часа; не е получила и лекарства. Набързо копирам всички бележки и вписвания, защото съм сигурен, че след броени часове ще бъдат подправени. Сгъвам копията и ги прибирам в джоба си.

Линейката пристига, натоварват вътре мисис Хариет и я откарват. Сестра Нанси и мисис Дрел нервно се сгушват една до друга и започват да прелистват документацията. Аз се връщам в южното крило и заключвам доказателствата в едно чекмедже. След два-три часа ще ги отнеса у дома.

На другия ден от някаква местна служба пристига мъж с официален костюм и иска да ме разпита какво е станало. Не е адвокат — те ще дойдат по-късно — и не е особено умен. Най-напред обяснява на двама ни с Гари какво точно смята, че сме видели и направили по време на кризата, а ние го оставяме да си дрънка. По-нататък той ни уверява, че мисис Хариет е получила храна и лекарства според правилата (всичко е записано в дневника), а Рита просто е излязла навън, за да запали цигара, и там й е прилошало. Наложило й се да изтича за малко до вкъщи, а когато се върнала, заварила „злополучната“ ситуация с мисис Хариет.

Правя се на тъп, което е коронният ми номер. Гари също. Справя се дори по-добре от мен, но го е страх да не остане без работа. Аз не се боя. Идиотът най-сетне си тръгва с твърдата увереност, че е дошъл в нашето затънтено градче и умело е потушил поредния пожар за благото на „Ейч Ви Кю Ейч Груп“.

Мисис Хариет остава една седмица в болницата с пукнат череп. Загубила е много кръв и вероятно има допълнителни мозъчни увреждания, но как се измерват те, по дяволите? Така или иначе, в ръцете на подходящия човек инцидентът може да се превърне в чудесен съдебен процес.

Поради популярността на подобни дела и огромния брой лешояди, кръжащи около старческите домове, съм се научил да действам незабавно. Адвокатът ми е един стар приятел от Тюпълоу на име Декстър Ридли, към когото се обръщам при необходимост. Декс е около петдесетгодишен, плаща издръжка на две бивши съпруги и преди няколко години реши, че няма да оцелее в адвокатския занаят, ако само съставя завещания и молби за развод по взаимно съгласие. Направи крачка нагоре и се захвана с граждански дела, макар че рядко влиза в съда. Истинският му талант е да заплашва с шумни процеси и да демонстрира надмощие, докато противникът клекне и предложи споразумение. Из цялата северна половина на Мисисипи има билбордове с ухилената му физиономия.