Джон Гришам - Окръг Форд

Лайл заявява, че е преял — вероятно с гумено пиле и жълто желе. Аз си поръчвам хотдог и сода и скоро отново се носим по улицата. Мис Руби гризе пържени картофки, а някъде отзад Лайл се радва на откритите пространства. Изведнъж той заявява:

— Искам бира.

Завивам към паркинга пред един магазин.

— Каква марка?

— „Шлиц“ — отвръща той без колебание.

Купувам стек от шест бири, подавам ги на Лайл и пак потегляме. Чувам шум от отваряне на капачка и силно преглъщане.

— Искаш ли една, Гил? — пита Лайл.

— Не, благодаря.

Мразя вкуса и миризмата на бирата. Мис Руби си сипва бърбън в безалкохолното и отпива по малко. Сега се усмихва широко — сигурно защото има с кого да пие.

В „Дейзи“ купувам три билета по пет долара (моите спътници не предлагат да си поделим разноските). Влизаме в паркинга и си избираме място на третия ред, далеч от всички други коли. Преброявам общо шест автомобила. Филмът е започнал. Намествам високоговорителя на прозореца и настройвам звука така, че Лайл да чува всички пъшкания. После се отпускам назад. Мис Руби все още дъвче чийзбургера. Лайл се намества точно по средата на задната седалка, за да не му закриваме гледката.

Сюжетът скоро се изяснява. Търговски пътник се опитва да продава прахосмукачки. От хора с такава професия се очаква да бъдат що-годе добре облечени и да изглеждат приятно. Този обаче е мазен от глава до пети, с обици, татуировки, разкопчана копринена риза и сладострастна усмивка, която би подплашила всяка почтена домакиня. Разбира се, във филма няма почтени домакини. Когато гнусният търговец прекрачва прага, влачейки след себе си напълно ненужна прахосмукачка, съпругата го атакува, дрехите падат и тя се впуска в горещо прелюбодеяние. Мъжът й ги спипва на канапето и вместо да пребие нахалника с тръбата на прахосмукачката, решава да се включи във веселбата. Скоро започва същински семеен празник и в хола от всички посоки прииждат голи хора. Става дума за едно от онези порно семейства, в които децата са на възрастта на родителите, но кой ти гледа? Пристигат съседите и се развихря еротична сцена с пози и стилове, каквито малко простосмъртни могат да си представят.

Отпускам се още по-ниско на седалката и едва виждам над волана. Мис Руби дъвче, кикоти се на нещо, без изобщо да се притеснява, а Лайл отваря още една бира — единствения звук, който долита от неговата територия.

Два реда зад нас някакъв селяндур с пикап натиска клаксона при всеки сюблимен момент от филма. Ако не го броим, кино „Дейзи“ е безмълвно като пустиня.

След втората оргия ми доскучава и слизам под претекст, че ще отскоча до тоалетната. Прекосявам паркинга към паянтовата барака, където продават сандвичи и има тоалетна. Над нея, като тромав израстък, стърчи апаратната. По всичко личи, че автокино „Дейзи“ отдавна не е в най-добрата си форма. Купувам кутия залежали пуканки и без да бързам, се връщам в червения кадилак. По пътя дори не ми хрумва да погледна екрана.

Мис Руби е изчезнала! Секунда след като осъзнавам нейната липса, чувам как се кикоти на задната седалка. Разбира се, лампичката в купето не работи — вероятно от двайсетина години насам. Отзад е тъмно и аз не се обръщам.

— Добре ли сте? — питам със загрижен глас на болногледач.

— И още как — отговаря Лайл.

— Тук има повече място — допълва мис Руби.

След десет минути пак ги оставям и тръгвам на дълга разходка през паркинга. Стигам до най-задния ред, минавам през оградата и се изкачвам по склона до едно старо дърво. Около счупената маса за пикник под него се въргалят бирени кутии — следи от идването на хлапета, твърде малки или бедни, за да си купят билети за филмите. Сядам на паянтовата маса и ясно виждам екрана в далечината. Преброявам общо седем леки коли и два пикапа на паркинга. Мъжът зад кадилака на мис Руби продължава да натиска клаксона в подбрани моменти. Колата й блести от светлината на екрана. Не се клати, доколкото мога да преценя.

Смяната ми започва в девет, а аз никога не закъснявам. Пчелата майка Уилма Дрел е издала писмена заповед мистър Спърлок да се прибере точно в девет. Затова, когато остават трийсет минути, се връщам в колата, прекъсвам случващото се на задната седалка (ако изобщо нещо се случва) и обявявам, че е време да тръгваме.

— Бих предпочела да остана тук — киска се мис Руби.

Думите й звучат леко завалено и това ме изненадва, тъй като обикновено алкохолът не й влияе.

— Добре ли си, мистър Спърлок? — питам аз, докато включвам двигателя.