Джон Гришам - Окръг Форд

— Снощи беше доста шумно — подхвърлям аз.

— Наистина ли? — отвръща тя и отхапва от сандвича.

— Кой живее в апартамента над мен?

— Празен е.

— Не и снощи. Някакви хора правеха секс и вдигаха много шум.

— А, това е била Тами. Едно от моите момичета.

— Колко момичета имаш?

— Няколко. Едно време бяха много.

— Чух, че мястото е бивш публичен дом.

— О, да — казва тя с горда усмивка. — Преди петнайсет-двайсет години разполагах с дванайсет момичета. Грижехме се за всички големци в Клантън — политиците, шерифа, банкерите и адвокатите. Пусках ги да играят покер на четвъртия етаж. Момичетата работеха в другите стаи. Хубави години бяха.

Тя гледа с усмивка стената и мислено се пренася в доброто старо време.

— Колко често работи Тами?

— Всеки петък, понякога и в събота. Мъжът й е шофьор на камион. През почивните дни го няма, а тя се нуждае от допълнителен доход.

— Кои са клиентите?

— Има си няколко постоянни. Подбира ги внимателно. Интересува ли те?

— Не. Просто съм любопитен. Да очаквам ли същия шум всеки петък и събота?

— Най-вероятно.

— Не ми спомена за това, когато наех квартирата.

— Не си ме попитал. Я стига, Гил, всъщност нямаш нищо против. Ако искаш, ще кажа някоя дума на Тами. Колко му е да отскочиш до горе? Или пък тя да слезе при теб.

— Каква е тарифата й?

— По споразумение. Мога да те уредя.

— Ще си помисля.

След трийсет дни ме викат в кабинета на мисис Дрел за атестация. Шефовете на големите компании възприемат подобна кадрова политика, която отговаря на техните ръководства и наръчници. Тя поражда у тях чувството, че изпълняват великолепно задълженията си. „Ейч Ви Кю Ейч“ иска всеки нов служител да бъде атестиран на интервали от трийсет, шейсет и деветдесет дни, а после по веднъж на всеки шест месеца. По документи повечето старчески домове имат такава практика, но рядко си правят труда да я провеждат наистина.

Дрънкаме си обичайните глупости — как се справям, какво мисля за работата, погаждам ли се с останалите служители. Засега нямам оплаквания. Мисис Дрел ме хвали за готовността да поемам извънредни дежурства. Трябва да призная, че не е толкова лоша, колкото ми се стори в началото. И друг път съм грешил, но рядко. Тя все още е в списъка ми, но вече е на трето място.

— Изглежда, че пациентите ви харесват — казва тя.

— Много са мили.

— Защо толкова често разговаряте с готвачките в кухнята?

— Нарушавам ли правилата?

— Не, просто е малко необичайно.

— Ако ви притеснява, с удоволствие ще престана.

Всъщност нямам подобно намерение, каквото и да каже мисис Дрел.

— О, не. Намерихме под дюшека на мистър Спърлок няколко броя на „Плейбой“. Случайно да знаете откъде са дошли?

— Попитахте ли самия него?

— Да, но мълчи.

Браво, Лайл!

— Нямам представа откъде са се взели. Забранено ли е?

— Не гледаме с добро око на такива мръсотии. Сигурен ли сте, че нямате нищо общо?

— След като мистър Спърлок, който е на осемдесет и четири и плаща пълния наем, иска да разглежда „Плейбой“, би трябвало да му се разреши. Какво лошо има?

— Не познавате мистър Спърлок. Мъчим се да го предпазваме от възбуда. Иначе… става много буен.

— Но той е на осемдесет и четири.

— Откъде знаете, че плаща пълен наем?

— Така ми каза.

Тя прелиства досието ми, сякаш вътре има кой знае какво. След малко го затваря с думите:

— Дотук добре, Гил. Доволни сме от представянето ви. Можете да си вървите.

Отивам право в кухнята и разказвам на Розел за последните събития при мис Руби.

След шест седмици в Клантън проучванията ми приключват. Прерових всички обществени архиви и изчетох стотици стари броеве на „Форд Каунти Таймс“, които също се пазят в сградата на съда. Срещу „Тих пристан“ не се водят съдебни дела. А агенцията в Джаксън е регистрирала само две дребни оплаквания, уредени впоследствие по административен път.

Само двама от обитателите на „Тих пристан“ имат някакво значимо имущество. Мистър Джеси Планкмор притежава хиляда и двеста декара борови гори близо до Пиджън Айланд в североизточната част на окръг Форд. Но той не го знае. От години е загубил връзка със света и всеки момент ще го напусне окончателно. Съпругата му е починала преди единайсет години и нейното завещание е било легализирано от местен адвокат. Изчетох го два пъти. Цялото имущество е завещано на мистър Планкмор, а след смъртта му — на четирите им деца. Логично е да се предположи, че и той е подготвил идентично завещание, чийто оригинал е заключен в сейфа на адвоката му.