Джон Гришам - Окръг Форд

С Розел сме единодушни, че нашата шефка, мисис Уилма Дрел, е празноглава, мързелива гадина, която трябва да бъде сменена. Но това едва ли ще стане, защото няма надежда някой по-свестен човек да поиска мястото й. Розел е видяла толкова много шефове, че не ги помни всичките. Сестра Нанси получава добра оценка. Труди от приемната — не. Още преди края на първата седмица двамата сме атестирали другите служители.

Веселбата започва, когато стигаме до пациентите. Казвам на Розел:

— Знаеш ли, всяка вечер трябва да давам на Лайл Спърлок малко селитра в бучка захар. Каква е тая работа, Розел?

— Господ да ни е на помощ — отвръща тя с широка усмивка, разкриваща огромните й зъби. Театрално вдига ръце и върти очи, сякаш съм се натъкнал на най-зловещата клюка. — Ти си едно много любопитно бяло момче.

Но виждам, че съм улучил болно място и много й се иска да изкара наяве мръсните ризи.

— Не знаех, че още използват селитра — казвам аз.

Тя бавно разопакова голям пакет замразени гофрети.

— Виж, Гил, тоя човек търчеше подир всяка фуста, която му се мяркаше пред очите. Преди няколко години го спипаха в леглото с една сестра.

— Лайл?

— Бог да ни е на помощ, синко. По-мръсно старче от него няма на тоя свят. Пуска ръка на всяка жена, колкото и да е стара. Опипвал е сестри, пациентки, болногледачки, дами от църковните дружества, които идват да пеят коледни песни. В дните за свиждане го държаха под ключ, иначе погваше дъщерите и внучките. Веднъж дойде и тук да си пробва късмета. Грабнах касапския нож и го размахах. От тогава си нямам проблеми.

— Но той е на осемдесет и четири.

— Напоследък намали темпото. Диабетът го мъчи. Отрязаха му единия крак. Но ръцете му са наред и е готов да посяга на жените. Не на мен, пак казвам, но сестрите стоят далеч от него.

Мисълта как старият Лайл вкарва някоя сестра в леглото беше прекалено забавна, за да я отмина.

— Ама наистина ли са го хващали със сестра?

— Наистина. Не беше много млада, но той пак имаше трийсет години преднина.

— Кой ги хвана?

— Познаваш ли Анди?

— Разбира се.

Тя се озърна, преди да ми каже нещо, което от години се бе превърнало в легенда.

— По онова време, преди да го преместят в задното крило, Анди работеше в северното. Знаеш ли онзи склад в дъното?

— Естествено.

Не го знаех, но исках да чуя историята.

— Е, там имаше легло. Лайл и сестрата не бяха първите, които го ползваха.

— Не думай!

— Така си беше. Нямаш представа какво се вършеше там, особено докато Лайл Спърлок още държеше фронта.

— Значи Анди ги спипа в склада?

— Аха. Изхвърлиха сестрата с гръм и трясък. Заплашиха да изпратят Лайл в друг дом, но близките му се намесиха и ги разубедиха. Голяма каша.

— И почнаха да му дават селитра?

— Крайно време беше.

Тя подреждаше гофретите върху тава, за да ги пъхне във фурната. После пак хвърли поглед наоколо. Явно се чувстваше виновна, но никой не ни наблюдаваше. Другата готвачка, Делорес, се бореше с кафе–машината и беше твърде далеч, за да ни чуе.

— Сещаш ли се за мистър Люк Малоун от четиринайсета стая?

— Да, той е в моето крило.

Мистър Малоун беше на осемдесет и девет, прикован на легло, буквално сляп и глух. Всеки ден гледаше с часове малкия телевизор, закрепен за тавана.

— Е, той и жена му деляха стаята открай време. Тя умря от рак миналата година. Преди десетина години мисис Малоун и старият Спърлок се заиграха един с друг.

— Имали са връзка?

Розел искаше да ми разкаже всичко, но трябваше да я подканвам.

— Не знам как ще го наречеш, но добре си прекарваха. Тогава Спърлок още се държеше на крака и преливаше от енергия. Откарваха мистър Малоун в трапезарията да играе бинго, а Спърлок влизаше в стаята, подпираше вратата със стол и скачаше в леглото с мисис Малоун.

— Хванаха ли ги?

— Няколко пъти, но не мистър Малоун. Той не би ги видял, дори ако беше в стаята. Пък и никой не му каза. Горкият човек.

— Ужасно.

— Такъв си е Спърлок.

После тя ме изпъди, защото трябваше да приготви закуската.

След две вечери давам на Лайл Спърлок плацебо вместо приспивателно. Един час по-късно се връщам в стаята, проверявам дали съквартирантът му спи и му давам два броя на „Плейбой“. В „Тих пристан“ няма изрична забрана против подобни издания, но мисис Уилма Дрел и другите велики сили са поели инициативата да премахнат всички пороци. Алкохол няма. Разрешават се карти и бинго, но без залагане. Малцината оцелели пушачи трябва да излизат навън. А идеята за порнография е просто немислима.