Джон Гришам - Окръг Форд

— Тук са най-тежките случаи — тихо казва тя. — Няколко с алцхаймер и няколко побъркани. Тъжна работа.

Има десет стаи с по един пациент във всяка. Запознавам се с десетимата без произшествия. После сестра Нанси ми показва кухнята, малкото аптечно помещение и трапезарията, където се хранят и общуват. В общи линии „Тих пристан“ е типичен старчески дом сравнително чист и добре организиран. Пациентите изглеждат щастливи, поне доколкото може да се очаква.

По-късно ще погледна в съдебните архиви дали домът някога е бил съден за злоупотреби или немарливост. Ще проверя и в агенцията в Джаксън дали има подадени жалби. Както обикновено, трябва да проуча много неща.

Връщаме се в приемната и сестра Нанси започва да обяснява правилата за посещения, когато ме стряска звукът на някакъв клаксон.

— Внимавай — казва тя и се отдръпва към бюрото.

Откъм северното крило с впечатляваща бързина се задава инвалидна количка. Седналият в нея старец е по пижама и ни маха с едната ръка да му направим път. С другата стиска гумения клаксон, монтиран точно над дясното колело. Бута го някакъв смахнат тип, който изглежда на не повече от шейсет години, с провиснало под тениската шкембе и мръсни бели чорапи. Не носи обувки.

— Тихо, Уолтър! — подвиква сестра Нанси, докато двамата прелитат край нас, без да ни обърнат внимание.

Отдалечават се към южното крило и аз виждам как другите пациенти бързат да се укрият по стаите си.

— Уолтър много обича количката си — обяснява сестра Нанси.

— А кой го бута?

— Дони Рей. На ден сигурно изминават поне петнайсет километра по коридорите. Миналата седмица блъснаха горката Пърл Дънаван и едва не й счупиха крака. Уолтър каза, че забравил да натисне клаксона. Още преговаряме с близките й. Разрази се голям скандал, но Пърл страшно се радва, че е станала център на внимание.

Отново чувам клаксона и ги виждам как се задават откъм южното крило. Профучават съвсем наблизо. Уолтър е на осемдесет и пет плюс-минус една година (с моя опит обикновено познавам с точност до три години, но мис Руби не влиза в сметката) и се забавлява невероятно. Привел е глава и присвива очи, сякаш лети с над сто километра в час. Дони Рей е все така безумно ококорен, потта капе от веждите му и очертава тъмни кръгове под мишниците му. И двамата не ни забелязват.

— Не можете ли да ги овладеете? — питам аз.

— Опитахме, но внукът на Уолтър е адвокат и вдигна врява. Заплаши да ни даде под съд. Веднъж Дони Рей го прекатури, без да му нанесе сериозни контузии, но май имаше леко сътресение. Естествено, не казахме на близките. И да е претърпял мозъчно увреждане, не личи на пръв поглед.

Приключваме обиколката точно в пет, когато свършва смяната на сестра Нанси. Моята започва след четири часа, но нямам къде да отида. За апартамента не си и помислям, защото мис Руби вече си създаде навика да ме дебне, а щом ме спипа, очаква да пийнем на верандата. Независимо от часа, винаги е готова за едно питие. А аз наистина не обичам бърбън.

Затова се мотая наоколо. Обличам си бялото сако на болногледач и разговарям с хората. Минавам да поздравя мисис Уилма Дрел, която е много заета да ръководи дома. Без да бързам, отивам до кухнята и се представям на двете чернокожи жени, които приготвят мизерната храна. Кухнята не е толкова чиста, колкото би ми се искало, и аз започвам мислено да си водя бележки. В шест часа се задава върволицата за вечеря. Някои могат да ходят без чужда помощ. Тия горди души полагат всячески усилия да покажат на другите старци, че са много по-здрави от тях. Пристигат рано, поздравяват приятелите си, помагат за настаняването на онези, които са в инвалидни колички, и пърхат от маса на маса колкото се може по-бързо. Някои пациенти оставят бастуните и проходилките до вратата, за да не ги видят колегите им. Болногледачите ги съпровождат до масите. Аз също се включвам в задачата и в движение обяснявам кой съм.

В момента „Тих пристан“ има петдесет и двама обитатели. Преброявам трийсет и осем присъстващи на вечерята, след което отец Дон се изправя, за да каже молитвата. Изведнъж всички притихват. Обясняват ми, че е пенсиониран проповедник и държи да благославя всяка трапеза. Той е на около деветдесет, но гласът му все още е ясен и удивително силен. Говори дълго и преди да е свършил, неколцина започват да тракат с вилици и ножове. Храната се сервира върху пластмасови подноси, каквито използват в началните училища. Тази вечер има печени пилешки гърди — обезкостени — с гарнитура от грах, готово картофено пюре и, разбира се, желе. Днес то е червено. Утре ще бъде жълто или зелено. Поднасят го във всеки старчески дом. Не знам защо. Сякаш цял живот бягаме от желето, но накрая то все пак ни догонва. Отец Дон най-сетне млъква, сяда на мястото си и вечерята започва.