Джон Гришам - Окръг Форд

— Името ви?

Нейното е Труди според евтината значка, забодена малко над масивната й гръд. Името й е на път да заеме първо място в новия списък на личните ми неприятели.

— Гилбърт Грифин — представям се любезно аз. — Срещата ми е в десет.

— Седнете — казва тя и кимва към редицата пластмасови столове в откритото фоайе.

— Благодаря — отговарям аз и отивам да седна като нервно десетгодишно хлапе.

Оглеждам краката си, обути със стари бели маратонки и черни чорапи. Панталоните ми са от полиестер. Коланът е твърде дълъг за кръста ми. Казано накратко, доста съм невзрачен и се превръщам в лесна плячка.

Труди продължава делово да преподрежда купища хартия. От време на време телефонът звъни и тя отговаря сравнително любезно. Десет минути след уговорения час мисис Уилма Дрел шумно пристига откъм коридора и се представя. Тя също е с бяла униформа, която включва бели чорапи и обувки с дебели подметки. Здравата тропат, защото Уилма е по-масивна дори от Труди.

Скачам уплашено и казвам:

— Гилбърт Грифин.

— Уилма Дрел.

Ръкуваме се само защото така трябва. После тя се завърта и тръгва обратно, а триенето на дебелите й подметки се чува надалеч. Следвам я като плахо кученце и докато завиваме зад ъгъла, се обръщам към Труди, която ми хвърля поглед, изпълнен с върховно презрение. В този момент името й наистина заема първо място в списъка ми.

Изобщо не се съмнявам, че Уилма ще стане номер две с възможност за изкачване в класацията.

Влизаме в тесен кабинет с бетонни стени, боядисани в канцеларско сиво. Вътре има евтино метално бюро и невзрачен дървен шкаф, осеян със снимки на бузестите й деца и измъчения й съпруг. Тя се настанява на шефското кресло зад бюрото, сякаш е изпълнителен директор на това вълнуващо и процъфтяващо заведение. Аз сядам на паянтов стол, който е поне с трийсет сантиметра по-нисък от креслото й. Гледам я отдолу, а тя ме наблюдава отгоре.

— Кандидатирали сте се за работа — казва Уилма и вдига молбата, която пратих по пощата преди седмица.

— Да.

Иначе защо да съм тук?

— Като болногледач. Виждам, че имате опит от други пенсионни домове.

— Да, така е.

В молбата съм посочил три подобни места. И трите напуснах мирно и тихо. Работил съм в още десетина, но в никакъв случай не бих ги споменал. Проверката на препоръките ми ще мине гладко, ако изобщо има такава. Обикновено всичко свършва с едно-две отегчителни обаждания по телефона. В старческите домове не се боят, че може да наемат крадци, педофили или хора като мен със сложно минало.

— Трябва ни болногледач за нощната смяна от девет вечерта до седем сутринта, четири пъти седмично. Ще имате задачата да наблюдавате коридорите, да наглеждате пациентите и да полагате най-общи грижи за тях.

— Това ми е работата — казвам аз.

А също да ги водя до тоалетната, да бърша пода, ако са се изпуснали, да ги къпя и преобличам, да им чета, да слушам спомени, да пиша писма, да купувам поздравителни картички, да контактувам с близките им, да отсъждам кой е прав в споровете, да слагам и да почиствам подлогите. Позната история.

— Обичате ли да работите с хора? — пита тя.

Все същият глупав въпрос. Сякаш всички хора са еднакви. Обикновено пациентите са чудесни. Виж, другите служители често попадат в списъка ми.

— О, да — отговарям аз.

— А възрастта ви…

— Трийсет и четири.

Толкова ли не може да смята? Рождената ми дата стои на третия ред в молбата. Всъщност тя се интересува защо младеж на трийсет и четири години е избрал тъй унизителна професия. Но никога не им стиска да попитат направо.

— Плащаме по шест долара на час.

Пишеше го в обявата. Тя го изрича така, все едно ми прави подарък. В момента минималното възнаграждение е пет долара и петнайсет цента. Собствениците на „Тих пристан“ се крият зад безсмисленото название „Ейч Ви Кю Ейч Груп“ — пословично некоректна компания със седалище във Флорида. Тя притежава около трийсет старчески дома в десетина щата и има богат актив от злоупотреби, съдебни дела, лошо обслужване, трудовоправни нарушения и данъчни проблеми, но въпреки всичко успява да трупа солидна печалба.

— Много добре — казвам аз.

И наистина не е зле. В повечето старчески домове карат служителите да изнасят подлоги срещу минимална работна заплата. Но аз не съм дошъл за парите — във всеки случай не и заради скромната заплата, предлагана от „Ейч Ви Кю Ейч“.

Тя все още чете молбата.

— Имате гимназиална диплома. Не сте ли учили в колеж?