Джон Гришам - Окръг Форд

Стенли ги гледа дълго, но накрая не издържа. Подпря се на лакти, отпусна брада в дланите си и заби поглед в пода. Четиримата мъже отляво стояха като каменни стражи и той осъзна, че са виждали гърчовете и преди. В стаята ставаше все по-топло и вратът му пак се потеше. Отново помисли за жена си. Вече течеше вторият час от неговото отвличане и той се запита какво ли прави тя. Може би спеше на канапето, където лежеше от четири дни и се бореше с грипа, като пиеше сокове и вземаше повече хапчета от обичайното. Да, най-вероятно спеше, но все пак го измъчваше мисълта, че закъснява с вечерята, ако замразената пица изобщо можеше да се нарече така. Ако беше будна, сигурно го търсеше по телефона, но той бе оставил проклетото нещо в колата, а и се стараеше да не му обръща внимание, когато не беше на работа. Всеки ден говореше с часове по телефона и мразеше да му досаждат, след като е напуснал кантората. Съществуваше минимален шанс жена му да се разтревожи. Два пъти месечно той отскачаше до голф клуба за няколко питиета с приятели и закъсненията му не я притесняваха. След като децата им заминаха да учат в колеж, Стенли и жена му бързо загубиха навика да робуват на часовника. Един час закъснение (но не и избързване) се приемаше като нещо нормално.

И така, докато леглото се тресеше и тримата Крануел се грижеха за Майкъл, Стенли реши, че шансовете за всеобщото му издирване са нищожни. Имаше ли надежда някой да е видял отвличането от паркинга на „Райт Прайс“ и да е вдигнал под тревога полицията? Възможно е, каза си Стенли, но в момента дори хиляда ченгета с хрътки не биха успели да го открият.

Сети се за завещанието. Наскоро го беше актуализирал благодарение на партньора си. Помисли за двете си деца, но веднага прогони техния образ от съзнанието си. Спомни си за края и пожела смъртта да дойде бързо и безболезнено. Потисна желанието да разсъждава дали всичко се случва насън, защото подобно занимание би било само загуба на енергия.

Леглото престана да се тресе. Джим и Дойл се отдръпнаха, а Бети, приведена над момчето, тихичко тананикаше и бършеше устата му.

— Вдигни глава! — кресна внезапно Джим. — Вдигни глава и го погледни!

Стенли се подчини. Джим отвори долното чекмедже на шкафа и се разрови из друга колекция документи. Беки се отпусна в креслото, без да спира да гали крака на Майкъл.

Докато всички чакаха, Джим извади нов документ, прелисти го и каза:

— Ето ти един последен въпрос, адвокат Уейд. Държа твоето изложение до Върховния съд на щата Мисисипи. В него се бориш яростно в подкрепа на решението, оневиняващо доктор Трейн. Като поглеждам назад, не мога да разбера от какво толкова си се страхувал. Според нашия адвокат в деветдесет на сто от случаите Върховният съд застава на страната на лекарите. Това е главната причина да не ни предложил приемливо споразумение преди процеса, нали? Не си се тревожил, че можеш да загубиш делото, защото една присъда в полза на Майкъл щеше да бъде отхвърлена от Върховния съд. В крайна сметка Трейн и застрахователната компания пак щяха да спечелят. Майкъл имаше право на достойно обезщетение, но ти си знаел, че системата не би позволила да загубите. Така или иначе, ето какво пише на предпоследната страница от изложението ти: „Този процес бе воден справедливо, непримиримо и без отстъпки от двете страни. Съдебните заседатели бяха внимателни, отговорни и напълно информирани. Решението им е правосъдие в най-чист вид и нашата правна система може само да се гордее с него.“ — С тези думи Крануел захвърли папката към шкафа. — И знаеш ли какво? — попита той. — Добрият стар Върховен съд се съгласи. Не даде нищо на горкия Майкъл. Никаква компенсация или наказание за милия доктор Трейн. Нищо.

Той пристъпи до леглото и погали Майкъл. После се завъртя и изгледа свирепо Стенли.

— Последен въпрос, адвокат Уейд. И е добре да си помислиш, защото отговорът може да се окаже изключително важен. Погледни клетото момченце, чиито страдания можеха да бъдат предотвратени, и ни кажи, правосъдие ли е това или поредната съдебна победа? Едното няма много общо с другото.

Всички очи се заковаха в Стенли. Той седеше на неудобния стол прегърбен, с отпуснати рамене. Беше същинско олицетворение на поражението. Панталоните му все още бяха мокри, окаляните му обувки се докосваха, а немигащите му очи гледаха право напред, към сплъстената черна коса над грозното чело на Майкъл Крануел. Високомерие, упорство, отричане — всяка реакция би му докарала куршума, макар че така или иначе не се надяваше да види утринното слънце. Не разчиташе на предишния си начин на мислене, нито на обучението си. Джим беше прав. Преди процеса застрахователната компания на Трейн бе готова да предложи щедро обезщетение, но Стенли Уейд не поиска и да чуе за него. Той рядко бе губил дело в окръг Форд. Имаше репутацията на безмилостен адвокат, а не на любител на отстъпките и споразуменията. А и благосклонното отношение на Върховния съд му придаваше допълнителна дързост.