Джон Гришам - Окръг Форд

Внезапно мрачният път сред гъстата гора стигна до билото на малко възвишение. Пикапът се разлюля, дърветата оредяха и отпред проблеснаха светлини. Бяха много — очевидно пред тях се простираше някакъв град. Излязоха на асфалтиран път и когато завиха на юг, Стенли видя табела. Намираха се на щатско шосе 374, което свързваше Клантън с по-малкото градче Карауей. Пет минути по-късно завиха по една градска улица и продължиха на зигзаг из южния край на града. Стенли жадно се взираше в познатите гледки — училището отдясно, църквата отляво, неголемия търговски център, чийто собственик някога бе защитавал. Беше отново у дома в Клантън и при тази мисъл го обзе едва ли не възторг. Чувстваше се объркан, но радостен, че все още е жив и здрав.

Другият пикап не ги последва в града.

На една пресечка от „Райт Прайс“ Джим Крануел отби в паркинга пред малък мебелен магазин. Рязко спря и изключи фаровете, след което вдигна пистолета и каза:

— Чуй ме, адвокат Уейд. Не те обвинявам за болестта на Майкъл, а за онова, което се случи с нас. Ти си отрепка и нямаш представа колко страдания ни причини.

Зад тях мина кола и за момент Крануел сниши пистолета. После продължи:

— Можеш да повикаш ченгетата, да ги накараш да ме арестуват и да ме хвърлят в затвора, въпреки че не съм сигурен колко свидетели ще намериш. Можеш да ни докараш неприятности, но моите момчета ще бъдат готови. Един глупав ход и веднага ще съжаляваш.

— Нищо няма да направя. Обещавам. Само ме пусни да си вървя.

— Обещанията ти не струват нищо. А сега тръгвай, Уейд. Прибери се и утре пак отиди в кантората. Потърси още дребни хора, които да прегазиш. Между мен и теб ще има примирие, докато Майкъл умре.

— А после?

Крауел се усмихна и размаха пистолета още по-близо до лицето му.

— Тръгвай, Уейд. Отвори вратата, слез от пикапа и ни остави на мира.

Стенли се поколеба само за миг, изскочи навън и бързо се отдалечи. Зави зад ъгъла, откри тротоара в тъмнината и видя табелата на „Райт Прайс“. Искаше му се да побегне с всички сили, но отзад не долитаха звуци. Огледа се. Крануел бе изчезнал.

Докато се прокрадваше към колата си, Стенли Уейд се замисли каква история да разкаже на жена си. Трябваше да й обясни защо е закъснял за вечеря с цели два часа.

И със сигурност щеше да излъже.

Пенсионният дом „Тих пристан“ се намира на няколко километра извън Клантън, близо до главния път на север. Закътан е в сенчеста долина, тъй че да не го виждат от преминаващите коли. Подобни домове близо до шосето представляват сериозна заплаха. Знам го от опит, защото преди време работех в „Райската порта“ недалеч от Виксбърг, когато мистър Албърт Уотсън попадна на магистралата и го блъсна цистерна. Беше на деветдесет и четири, един от любимците ми. Отидох на погребението. Нещата стигнаха до съд, но не знам какво е станало после. Пациентите често се губят. Някои се опитват да избягат, но винаги безуспешно. Всъщност не ги упреквам.

Първият ми поглед към „Тих пристан“ разкрива занемарена тухлена сграда от шейсетте години с плосък покрив и няколко пристройки. Напомня леко разкрасен затвор, където пращат хората тихо да гаснат. Някога наричаха тези места старчески домове, но сега ги повишиха в звание пенсионни домове или селища, центрове за подпомагане и тъй нататък. „Мама е в пенсионно селище“ звучи много по-цивилизовано от „Пратихме я в старчески дом.“ А мама си е все на същото място, просто името изглежда по-приятно на останалите, но не и на нея.

Както и да ги наричаме, всичките са потискащи. Ала те са моя територия и мисия. Всеки път когато видя новото място, ме обзема вълнение от предизвикателството.

Оставям стария очукан фолксваген на пустия паркинг отпред. Слагам си старомодни очила с черни рамки, намествам дебелия възел на вратовръзката си (сако не нося) и слизам от колата. На главния вход, под тенекиения навес на верандата, шестима от бъдещите ми приятели седят на плетени люлеещи се столове и гледат в пространството. Усмихвам се, кимвам и ги поздравявам, но само двама успяват да отговорят. Вътре ме блъска тежката зловонна миризма на дезинфектант, която лъха от коридорите и стените на всички домове. Приближавам се до дежурната — едра млада жена с фалшива униформа на медицинска сестра. Седи зад гишето в приемната, прелиства куп документи и изглежда твърде заета, за да ме забележи.

— Имам среща с мисис Уилма Дрел в десет — плахо заявявам аз.

Тя ме оглежда, не ме харесва и отказва да се усмихне.