Джон Гришам - Окръг Форд

— Нямах тази възможност.

— Жалко. — Тя траква със зъби и съчувствено поклаща глава. После самодоволно добавя: — Аз завърших общински колеж.

С тези думи мисис Уилма Дрел категорично заема второ място в списъка. Сигурно ще отиде и по-нагоре. Завършил съм тригодишен колеж, после учих и в университета, но тъй като се очаква да бъда тъпак, никога не им го казвам. Би усложнило нещата.

— Досието ви е чисто — хвали ме лицемерно тя.

— Нямам дори глоба за превишена скорост — отвръщам аз.

Ако знаеше само… Не съм осъждан, но на няколко пъти ми се размина на косъм.

— Нямате съдебни дела или фалити — замислено продължава тя.

Всичко е написано черно на бяло.

— Никога не съм бил съден — уточнявам аз.

Бях замесен в няколко дела, но името ми не фигурира никъде.

— Откога живеете в Клантън? — пита тя. Старае се да разтегли разговора поне до седем минути.

И двамата знаем, че ще получа мястото, защото обявата стои вече два месеца.

— От около две седмици. Пристигнах от Тюпълоу.

— И какво ви доведе в Клантън?

Чудесно място е Югът. Хората без колебание задават лични въпроси. Всъщност отговорът не я интересува, но е любопитна защо човек като мен се преселва в нов град да търси работа за шест долара на час.

— Нещастна любовна връзка в Тюпълоу — лъжа аз. Исках да започна на ново място.

Подобно извинение винаги върши работа.

— Съжалявам — казва изкуствено тя и оставя молбата ми на бюрото. — Кога можете да започнете, мистър Грифин?

— Наричайте ме просто Гил — уточнявам аз. — Кога ви трябвам?

— Какво ще кажете за утре?

— Чудесно.

Обикновено искат да започна веднага, тъй че летящият старт не ме изненадва. През следващите трийсет минути попълвам документи при Труди. Тя самодоволно върши стандартната канцеларска работа и се старае да демонстрира, че нейната позиция е далеч по-висока от моята. Когато си тръгвам с колата, хвърлям поглед към печалните прозорци на „Тих пристан“ и както винаги се питам колко време ще работя тук. Средното ми постижение е около четири месеца.

Временният ми дом в Клантън е двустаен апартамент в някогашен приют, превърнат в занемарена жилищна сграда. Намира се на една пресечка от градския площад. Обявата го представяше като обзаведен, но при първоначалното посещение видях само бракувано войнишко легло в спалнята, канапе с розова винилова тапицерия в хола, а до него два стола и кръгла масичка с размерите на голяма пица. Освен това има миниатюрна печка, която не работи, и хладилник, готов всеки миг да сдаде багажа. За целия този разкош обещах на собственичката мис Руби по двайсет долара в брой всяка седмица.

Както и да е. Виждал съм и по-лоши места, макар и рядко.

— Никакви купони — ухили се мис Руби, докато сключвахме сделката.

Тя определено е ходила по доста купони. Възрастта й е някъде между петдесет и осемдесет. Лицето й изглежда съсипано не толкова от годините, колкото от бурен живот и невъобразим брой изпушени цигари, но тя прикрива пораженията с дебел слой фон дьо тен, руж, спирала, очна линия, червило и солидно количество парфюм. В съчетание с тютюневия дим той ми напомня миризмата на засъхнала урина, често срещана в старческите домове.

Да не говорим за бърбъна. Броени секунди след като си стиснахме ръцете, мис Руби предложи:

— Какво ще кажеш да ударим по едно малко?

Бяхме в нейния апартамент на първия етаж и преди да отговоря, тя вече се отправяше към минибара. Извади бутилка „Джим Бийм“, наля няколко пръста в две големи чаши, добави сода и се чукнахме за наздраве.

— Уиски със сода на закуска. Най-добрият начин да започнеш деня — каза тя и отпи яка глътка.

Беше девет сутринта.

Когато излязохме на предната веранда, тя запали „Марлборо“. Живееше сама и скоро разбрах, че е много самотна. Просто искаше да си поговори с някого. Аз рядко пия алкохол и дори не докосвам бърбън. Затова след няколко малки глътки езикът ми изтръпна. Не личеше алкохолът да й е повлиял, докато бъбреше непрестанно за разни хора от Клантън, с които никога нямаше да се срещна. След половин час тя раздрънка леда в празната чаша и попита:

— Още малко „Джими“?

Любезно отказах и побързах да си тръгна.

Из дома ме развежда сестра Нанси, приятна възрастна жена, която работи тук от трийсет години. Вървим от врата на врата из северното крило и спираме да поздравим старците във всяка стая. На повечето места са по двама. Виждал съм и преди тези лица: грейналите от радост да срещнат нов човек, печалните, които не дават пет пари за нищо, огорчените, които просто се мъчат да изтърпят поредния самотен ден, и безизразните, сякаш вече напуснали тоя свят. Същите са лицата и в южното крило. В задното крило нещата са по-различни. Отделено е с метална врата и за да влезем, сестра Нанси набира четирицифрен код на таблото върху стената.