Джон Гришам - Окръг Форд

За онези, които са твърде немощни, за да дойдат в трапезарията, както и за непредсказуемите от задното крило храната се разнася с колички. Аз доброволно предлагам да изпълня тази задача. Двама-трима от пациентите вече са пътници.

Тази вечер забавлението е осигурено от група малки скаути. Те пристигат точно в седем и раздават украсени кафяви пликове, пълни с курабийки и сладки. После се събират около пианото и изпяват „Бог да благослови Америка“ и няколко лагерни песни. Осемгодишните хлапета не пеят твърде охотно и се налага ръководителките им да припяват. В седем и половина представлението приключва и старците се разотиват по стаите. Отвеждам един в инвалидна количка и помагам с разчистването. Часовете се нижат. Възложено ми е да се грижа за южното крило — единайсет двойни стаи и една единична.

В девет часа започва разнасянето на хапчетата — най-радостният момент на деня, поне за старците. Всички ние сме се шегували с дядовците и бабите си заради живия им интерес към болести, лечения, прогнози и медикаменти, за готовността им да ги описват на всеки срещнат. Странното желание за задълбаване в подробности се засилва с възрастта и често става източник на подигравки зад гърба, които старите хора така или иначе не могат да чуят. В домовете е още по-зле, защото изтръгнати от семействата си, пациентите губят своята публика. Затова използват всяка възможност да опишат болежките си, щом наблизо се появи някой служител. А когато той се задава с поднос лекарства, вълнението става неописуемо. Неколцина се преструват на недоверчиви и плахи, но скоро също преглъщат хапчетата си с чаша вода. Всички получават едно и също приспивателно, което аз самият съм вземал, без да усетя ефекта му. Даваме им и други лекарства, защото никой не би се задоволил с една–единствена доза. Повечето медикаменти са истински, но при вечерните ритуали често се употребява плацебо.

След хапчетата става по-тихо — старците се приготвят за лягане. Осветлението изгасва в десет. Както очаквах, южното крило е изцяло на мое разположение. Има още един дежурен в северното и двама в задното крило, при „печалните“. Късно след полунощ, когато пациентите и другите болногледачи спят, оставам съвсем сам и се промъквам в приемната. Започвам да проучвам записки, дневници, картони, ключове, тоест всичко, което мога да намеря. Охраната на тия места винаги е смехотворна. Никога не застъпвам дежурство без джобен фотоапарат, с който документирам мръсни тоалетни, незаключени помещения с лекарства, изцапани чаршафи, подправени регистри, продукти с изтекъл срок, занемарени пациенти и тъй нататък. Списъкът е дълъг и тъжен, а аз дебна непрекъснато.

Съдът на окръг Форд се издига сред красива и добре поддържана морава на централния площад в Клантън. Около сградата има фонтани, стари дъбове, пейки, военен паметник и две беседки. Застанал до едната от тях, аз сякаш чувам парада на Четвърти юли и бурните предизборни речи. Самотен бронзов войник на Конфедерацията стои върху гранитен пиедестал и гледа на север. Търси врага, стиска пушката и ни напомня за една славна, но загубена кауза.

Откривам поземлените регистри в гражданското деловодство, както е във всички други окръжни съдилища в щата. За подобни случаи нося тъмносиньо сако, вратовръзка, елегантен бежов панталон и официални обувки. Облечен така, спокойно мога да мина за поредния адвокат от чужд град, дошъл да провери нечия собственост. Такива идват и си отиват през цялото време. Няма изискване за регистрация. Не разговарям с никого, ако не ме заговорят. Регистрите са обществено достояние, а чиновниците са твърде отегчени, за да обръщат внимание кой от какво се интересува. Първото ми посещение има за цел да се запозная с архива и системата, да открия кое къде се намира. Нотариални актове, разрешения, преотстъпени терени, легализирани завещания и всевъзможни регистри, които ще ми се наложи да използвам в близко бъдеще. Данъчният отдел е по-нататък по коридора. Съдебното деловодство се намира на първия етаж. След два часа вече съм опознал мястото, без да разговарям с когото и да било. Аз съм просто поредният адвокат пришълец, който си върши работата.

На всяко ново място първото ми предизвикателство е да открия човек, който е там от години и охотно споделя клюките. Обикновено работи в кухнята, най-често е чернокож и от женски пол. Така че, ако наистина има такава готвачка в дома, знам как да се добера до клюките. Комплиментите не помагат, защото тези жени надушват лицемерието от километри. Не можеш да хвалиш храната, защото е помия и те го знаят. Вината не е тяхна. Дават им продуктите и указания как да готвят. Отначало просто наминавам всеки ден, поздравявам ги, питам как са и тъй нататък. Фактът, че един от колегите, при това бял, се държи приятелски и посещава тяхната територия, им се струва необичаен. След три дни любезности шейсетгодишната Розел започва да флиртува с мен и аз й отвръщам със същото. Казвам й, че живея сам, не умея да готвя и се нуждая от някоя допълнителна калория. Не след дълго Розел ми пържи яйца, когато идва на работа в седем сутринта, и заедно пием сутрешното си кафе. В усилията да избягвам мис Руби идвам на работа часове преди началото на работното време и приемам всяка възможност за извънредно дежурство. Като новак получавам гадната нощна смяна от петък до понеделник, но не възразявам.