Джон Гришам - Окръг Форд

Другият едър собственик е моят приятел Лайл Спърлок. Със своите две хиляди и шестстотин декара неипотекирана земя той е най-светлата ми перспектива от години. Без него вече щях да обмислям стратегия за оттегляне.

Останалата част от проучването е интересна и дава материал за клюки, но не е особено ценна. Мис Руби е на шейсет и осем години, има три официални развода, като последният е преди двайсет и две години. Няма нито деца, нито полицейско досие, а сградата й е оценена от данъчните на петдесет и две хиляди долара. Двайсет години по-рано, когато действала като процъфтяващ публичен дом, стойността й е била двойно по-висока. Според една стара публикация във „Форд Каунти Таймс“ преди осемнайсет години полицията нахлула в дома и арестувала две момичета и техните клиенти. Единият работел в законодателните органи на щата, но в друг окръг. Според останалите статии опозореният законодател подал оставка и се самоубил. Моралното мнозинство вдигнало шум и принудило мис Руби да излезе от бизнеса.

Единственото й друго имущество, представляващо някакъв интерес за властите, е нейният кадилак модел 1972 г. Миналата година е платила за него двайсет и девет долара данък.

Точно размишлявам за кадилака, когато й позволявам да ме спипа на връщане от работа към осем сутринта.

— Добро утро, Гил — хрипти тя с цигарен глас. — Какво ще кажеш за малко „Джими“?

Застанала е на тясната предна веранда, облечена с чудовищна комбинация от розова пижама, бледолилав халат, червени джапанки и широкопола черна шапка, която в дъжд би свършила по-добра работа от чадър. С други думи, изглежда както обикновено.

Поглеждам часовника си, усмихвам се и отговарям:

— Става.

Тя изчезва вътре и дотичва обратно, носейки две големи чаши „Джим Бийм“ със сода. Между лепкавите й червени устни стърчи цигара, която бързо подскача нагоре-надолу, докато тя говори.

— Как мина нощта в старческия дом, Гил?

— Както винаги. Ти добре ли спа?

— Не съм мигнала цяла нощ.

— Съжалявам.

Не е мигнала, защото спи по цял ден — навик от предишния й живот. Обикновено се бори с уискито докъм десет сутринта, после си ляга и се събужда чак по тъмно.

Говорим си за едно–друго и научавам нови клюки за хора, с които никога няма да се срещна. Въртя чашата в ръка, но не смея да я оставя пълна. Мис Руби вече на няколко пъти се усъмни в мъжествеността ми, когато се опитвах да бия отбой, без да отдам дължимото на бърбъна.

— Слушай, мис Руби, познаваш ли мъж на име Лайл Спърлок? — питам аз, след като за момент настава затишие.

Трябва й доста време, за да си спомни всички мъже, които е познавала, но Лайл явно не е от тях.

— Боя се, че не, скъпи. Защо?

— Той е един от моите пациенти, всъщност ми е любимец и си мислех довечера да го заведа на кино.

— Колко мило от твоя страна.

— Свободен съм, а в автокиното има двойна прожекция.

Тя едва не опръсква с уиски целия двор и се кикоти до задъхване. Накрая си поема въздух и казва:

— Ще водиш старец на мръсни филми?

— Ами да. Защо не?

— Забавно е.

Тя все още е силно развеселена и демонстрира едрите си жълтеникави зъби. Една глътка „Джими“, едно смукване от цигарата и постепенно се овладява.

Според архивите на в. „Форд Каунти Таймс“ през 1980 г. в автокино „Дейзи“ била прожектирана екранната версия на „Дълбоко гърло“ и в града настанала истинска революция. Последвали протести, манифестации, общински наредби, безброй проповеди и речи на политици, а когато суматохата стихнала и нещата се поуспокоили, киното продължило да работи. Прожектирало мръсни филми, закриляно от едно тълкуване на Първата поправка от федералния съд. Като компромис обаче собственикът се съгласил да пуска нецензурните ленти само в сряда вечер, когато набожните граждани отивали на църква. В останалите дни преобладавали хлапашки филми на ужасите, но той обещал да намери колкото се може повече продукции на „Уолт Дисни“. Това не помогнало. Християните продължават да го бойкотират до ден-днешен и автокино „Дейзи“ се е превърнало в позор за цялата община.

— Дали ще ми дадеш назаем колата си? — питам виновно аз.

— Защо?

— Ами… — Кимвам към моя фолксваген, паркиран до тротоара. — Доста е мъничък.

— Защо не си купиш нещо по-голямо?

Може и да е малък, но струва повече от нейния танк.

— Имам такива планове. Ако ми откажеш, ще те разбера. То и без това може да няма места. Просто ми хрумна.

— Нека си помисля. — Тя разклаща леда в чашата и казва: — Май ще си сипя още една капка. Ти?