Джон Гришам - Окръг Форд

— И още как.

— Харесаха ли ви филмите?

Двамата избухват в смях и аз осъзнавам, че са пияни. Хилят се по целия път до дома на мис Руби, което е много забавно. Тя ни пожелава лека нощ, а ние се прехвърляме в моя фолксваген. Когато потегляме към „Тих пристан“, питам:

— Позабавлява ли се?

— Беше страхотно. Благодаря ти.

Той държи бутилка бира — третата, доколкото мога да преценя — и очите му са полузатворени.

— Какво правихте отзад?

— Нищо особено.

— Тя е симпатична, нали?

— Да, ама много вони. Парфюмът й е страшно силен. Никога не съм подозирал, че ще попадна на задната седалка с Руби Клемънтс.

— Познаваш ли я?

— Сетих се коя е. Отдавна живея тук, синко, и вече не си спомням много. Но навремето почти всички я знаеха. Един от нейните съпрузи беше братовчед на една от жените ми. Да, май така беше. Доста години минаха от тогава.

Как да не обичаш малките градове?

Следващата ни екскурзия, две седмици по-късно, е до бойното поле от Гражданската война близо до Брайсис Кросроудс, на един час път от Клантън. Както повечето стари южняци, мистър Спърлок твърди, че негови прадеди са се сражавали храбро за Конфедерацията. Той все още има зъб на Севера и много се ядосва, когато стане дума за Реконструкцията („изобщо не се е случвала“) и появилите се в Юга янки („крадливи копелета“).

Един вторник го извеждам рано и под неодобрителния взор на пчелата майка Уилма Дрел потегляме с моя фолксваген. Скоро „Тих пристан“ остава далеч зад нас. Купувам от крайпътно магазинче две големи чаши старо кафе, сандвичи и безалкохолно и отиваме да преповторим битката.

Всъщност не давам пет пари за Гражданската война и не мога да разбера всеобщото увлечение по нея. Ние, южняците, сме претърпели ужасна загуба. Време е да прежалим миналото. Но щом мистър Спърлок иска да посвети последните си дни на мечти за величието на Конфедерацията и размисли какво би могло да се случи, аз съм готов да му помогна. През миналия месец изчетох десетина книги за войната в градската библиотека, а в квартирата ми има още три.

Понякога той си спомня съвсем ясно подробностите — битки, генерали, придвижване на войските. Друг път всичко му се губи. Аз насочвам разговора към най-новата си любима тема — опазването на бойните полета от Гражданската война. Засипвам го с бомбастични фрази за унищожаването на свещени места, особено във Вирджиния, където Бул Рън, Фредериксбърг и Уинчестър са обезобразени от съвременното строителство. Отначало той се вълнува, после задрямва.

Когато пристигаме на място, оглеждаме няколко паметника и очертаните граници на бойното поле. Старецът е убеден, че дядо му Джошуа Спърлок е бил ранен по време на героичната битка край Брайсис Кросроудс. Сядаме на една дървена ограда и хапваме сандвичи за обяд, а той се взира като омагьосан в далечината, сякаш очаква да чуе оръдеен гръм и конски тропот. Говори за дядо си, който доживял докъм деветдесет и умрял през 1932 или 1934 г. Когато Лайл бил малко момче, той му разказвал как е убивал янки, попадал под обстрел и се сражавал заедно с най-великия южняшки командир, Нейтан Бедфорд Форест.

— Били са заедно при Шайло — заявява Лайл. — Веднъж дядо ме заведе там.

— Искаш ли пак да отидеш? — питам аз.

Той се усмихва широко и става ясно, че копнее отново да види бойното поле.

— Това ще е истинска мечта — казва Лайл с навлажнени очи.

— Мога да го уредя.

— Искам да отида през април, когато са водили битката, за да видя градината с прасковите, Кървавото езеро и Стършеловото гнездо.

— Имаш думата ми. Заминаваме следващия април.

До април остават пет месеца и като знам досегашната си трудова биография, тогава едва ли ще бъда в „Тих пристан“. Но нищо не би ми попречило да навестя стария си приятел Лайл и да го заведа на пътешествие.

На връщане към Клантън той спи почти през целия път. От време на време се събужда и аз му обяснявам, че участвам в национална организация за съхранение на бойните полета от Гражданската война. Тя е изцяло частна, без правителствени субсидии и затова разчита на дарения. Тъй като очевидно не печеля добре, им пращам скромен чек всяка година, но чичо ми е богат и по мое настояване отпуска по-едри суми.

Лайл е заинтригуван.

— Винаги можеш да ги включиш в завещанието си — подмятам аз.

Няма реакция. Нищо. Не настоявам.

Връщаме се в „Тих пристан“ и аз го отвеждам до стаята му. Докато сваля пуловера и обувките си, той ми благодари за „страхотния ден“. Потупвам го по гърба, казвам, че също съм се забавлявал, и докато излизам, той подхвърля: