Джон Гришам - Окръг Форд

Стенли изтърпя мъчителния момент заедно с всички останали в залата, но когато изведоха Майкъл, той се зае с обичайната си работа. Твърдо вярваше, че повече няма да види детето.

Но грешеше. Сега наблюдаваше леко пораснал, но много по-жалък вариант на предишния Майкъл. Пак по пижама, с лигавник, без обувки и чорапи. Устата му зееше, а очите му бяха все тъй затворени. Нагоре лицето му продължаваше с дълго скосено чело, прикрито отчасти със сплъстена черна коса. От лявата му ноздра излизаше тръбичка, която водеше назад към някакво невидимо място. Ръцете му бяха прегънати и сгърчени в китките, а коленете свити пред гърдите. За момент издутият му корем напомни на Стенли за печалните снимки на гладуващи африкански деца.

Майкъл бе настанен върху бракувано болнично легло, подпрян на възглавници и пристегнат хлабаво през гърдите със самозалепваща лента. До леглото седеше майка му — слаба, изстрадала жена, чието име Стенли не си спомняше в момента.

Беше я накарал да се разплаче на свидетелската скамейка.

От другата страна на леглото имаше малка баня с отворена врата, а до нея черен метален шкаф с две чекмеджета и множество драскотини, които подсказваха, че е минал поне през десетина битпазара. На двете странични стени се открояваха по три тесни прозорчета. Стаята беше дълга към пет метра и широка около три. Подът бе покрит с евтин жълт линолеум.

— Сядай тук, адвокат Уейд — каза Джим и побутна пленника към един сгъваем стол в средата на стаята.

Пистолетът вече не се виждаше. Двамата пушачи влязоха и затвориха вратата. Пристъпиха напред и се присъединиха към други двама, които стояха до мисис Крануел, само на няколко крачки от Уейд. Бяха общо петима мъже — все едри, навъсени и очевидно склонни към насилие. Някъде зад Стенли се намираше Дойл.

Сцената беше подготвена.

Джим пристъпи до леглото, целуна Майкъл по челото, завъртя се и попита:

— Позна ли го, адвокат Уейд?

Стенли едва намери сили да кимне.

— Сега е на единайсет години — каза Джим и леко докосна ръката на сина си. — Все още е сляп и с увреден мозък. Не знаем какво разбира, но не е много. Веднъж седмично се усмихва, щом чуе гласа на майка си, и понякога се радва, когато Дойл го гъделичка. Но иначе рядко предизвикваме реакция. Изненадан ли си да го видиш жив, адвокат Уейд?

За да не гледа детето, Стенли се взираше в някакви кашони, натъпкани под леглото на Майкъл. Слушаше, извърнал глава на една страна, защото му се струваше, че не чува с дясното ухо. Все още беше травмиран от изстрела и при други обстоятелства навярно щеше да се тревожи дали няма да оглушее.

— Да — отговори искрено той.

— Така си и мислех — каза Джим. Пискливият му глас бе спаднал с една–две октави. Вече не звучеше гневно. Беше си у дома, сред приятели. — Защото в съда обяви пред заседателите, че Майкъл няма да доживее до осем години. А за десет не можеше да става и дума според един от многото фалшиви експерти, които домъкна. Целта ти явно беше да съкратиш живота му и да намалиш обезщетението, нали? Помниш ли, адвокат Уейд?

— Да.

Джим крачеше напред-назад край леглото на Майкъл, говореше на Стенли и поглеждаше към четиримата мъже до стената.

— Майкъл вече е на единайсет. Май си сбъркал, а, Уейд?

Всяко възражение само би влошило положението, а и защо да отрича очевидното?

— Да.

— Лъжа номер едно — заяви Джим и вдигна показалец. После пристъпи до леглото и отново докосна сина си. — Почти цялата му храна минава през тази тръба. Използваме специална смес, която ни струва по осемстотин долара месечно. От време на време Беки успява да му даде малко по-твърди неща — пудинг или сладолед, но не в големи количества. Майкъл взема разни лекарства против гърчове, инфекции и тъй нататък. За медикаменти харчим около хиляда долара месечно. Четири пъти в годината го водим в Мемфис на преглед при специалисти. Сами не знаем защо. С нищо не могат да ни помогнат, по дяволите, но го правим, защото казват, че е добре за него. Всяко пътуване струва хиляда и петстотин долара. На два дни отива по една кутия памперси. Кутията е шест долара, което прави сто долара месечно — не е много, но когато не можеш да си го позволиш, става адски скъпо. Като прибавим и другите неща, излиза, че харчим за Майкъл по трийсет хиляди долара годишно.

Джим отново крачеше, излагаше обвинението си и се справяше доста добре. Заседателите бяха на негова страна. Далеч от съдебната зала аргументите звучаха много по-зловещо.