Джон Гришам - Окръг Форд

— Защо не кажете нещо? — попита Стенли, без да поглежда Джим Крануел.

Всичко би било по-приемливо от мълчанието. Ако Стенли изобщо имаше някакъв шанс, той щеше да е в думите, в способността му да убеждава и да се моли.

— Твоят клиент доктор Трейн напусна града, нали? — попита Крануел.

Е, значи правилно се бе досетил за какво става дума. Тази мисъл обаче съвсем не го утешаваше.

— Да, преди няколко години.

— Къде отиде?

— Не знам точно.

— Забъркал се е в неприятности, нали?

— Да, би могло да се каже.

— Вече го казах. Какви неприятности?

— Не помня.

— Лъжите няма да ти помогнат, адвокат Уейд. Адски добре знаеш какво се случи с доктор Трейн. Той беше пияница и наркоман, който посегна на собствените си запаси от медикаменти. Спипаха го с болкоуспокоителни, загуби лекарските си права, напусна града и опита да се укрие в родния си щат Илинойс.

Подробностите бяха поднесени като всеизвестни факти, които се сервират всяка сутрин в местните кафенета и се обсъждат на обяд из ресторантите, докато в действителност фирмата на Стенли много дискретно бе прикрила рухването на доктор Трейн. Или поне така си мислеше той. Фактът, че Джим Крануел бе следил събитията след процеса така внимателно, накара Стенли да избърше потта от челото си, да се размърда на седалката и отново да се пребори с гаденето.

— Струва ми се, че е така — каза Стенли.

— Разговарял ли си с него?

— Не. От години не съм.

— Носят се слухове, че пак е изчезнал. Чул ли си нещо?

— Не.

Последното беше лъжа. Стенли и партньорите му знаеха няколко версии за загадъчното изчезване на доктор Трейн. Той бе избягал в родния си град Пиория, където бе успял да възстанови лекарските си права. Продължи да работи, но неприятностите не закъсняха. Преди около две години тогавашната му съпруга бе започнала да разпитва по телефона бившите му приятели и познати от Клантън дали не са го виждали.

Момчето отново зави по някакво шосе без обозначение. Стенли смътно си спомняше, че е минавал по него, но никога не му бе обръщал внимание. Беше асфалтирано, но едва имаше място да се разминат две коли. До този момент момчето не бе отронило и дума.

— Няма да го намерят — каза Джим Крануел сякаш сам на себе си, но с жестока решителност.

На Стенли му се зави свят. Погледът му помръкна. Той примига, разтърка очи, задиша тежко с отворена уста и усети как раменете му провисват, докато осмисляше последните думи на мъжа с пистолета. Нима трябваше да повярва, че тия загубеняци от най-затънтения край на окръга са проследили доктор Трейн и са го ликвидирали, без да бъдат заловени?

Да.

— Отбий там, до портата на Бейкър — нареди Крануел на сина си.

Стотина метра по-нататък пикапът спря. Крануел отвори вратата, размаха пистолета и каза:

— Слизай.

Сграбчи Стенли за китката, отведе го пред колата, застави го да се просне с разперени ръце върху капака и заяви:

— Да не си мръднал.

После прошепна някакви инструкции на сина си, който се върна в пикапа. Крануел хвана здраво ръката на Стенли и го смъкна в плитката канавка край пътя. Колата се отдалечи и те видяха как червените й светлини изчезват зад завоя.

Крануел посочи с пистолета към пътя и нареди:

— Тръгвай.

— Знаеш, че няма да ти се размине — каза Стенли.

— Затваряй си устата и тръгвай.

Закрачиха по тъмния път, осеян с дупки. Стенли вървеше отпред, Крануел на метър и половина зад него. Нощта беше ясна и полумесецът хвърляше достатъчно светлина, за да се придържат към средата на пътя. Стенли се озърна наоколо с отчаяната надежда да зърне светлините на някоя малка ферма. Нищо.

— Ако побегнеш, си мъртъв — заплаши го Крануел.

Ичвади си ръцете от джобовете.

— Защо? Да не мислиш, че имам пистолет?

— Млъквай и продължавай да вървиш.

— Че къде ще избягам? — попита Стенли и продължи да крачи със същото темпо.

Без да издаде нито звук, Крануел внезапно се хвърли напред и с всичка сила стовари юмрук в основата на тънката му шия. Стенли се свлече на асфалта. Крануел отново притисна пистолета към главата му и изръмжа:

— Знаеш ли, че си един малък всезнайко, Уейд? И в съда се правеше на такъв. И сега се правиш. Всезнайко си се родил. Сигурен съм, че майка ти и двете ти деца са същите. Идва ти отвътре, нали? Но през следващия час няма да ти е до умни приказки. Разбра ли?

Уейд беше зашеметен, грохнал, измъчен и не знаеше дали този път ще се удържи да не повърне. След като не отговори, Крануел го дръпна за яката и Стенли се надигна на колене.