Джон Гришам - Окръг Форд

— Карай — нареди първият мъж и пикапът се стрелна напред. — Не мърдай и нито дума, иначе ще ти пръсна черепа — добави той с изтънял и афектиран глас.

— Добре, добре — успя да каже Стенли.

Лявата му ръка беше извита зад гърба и за по-сигурно нападателят я дръпна нагоре, докато Стенли подскочи от болка. След около минута мъжът внезапно го пусна и отдръпна пистолета от главата му.

— Сядай — заповяда той.

Стенли се надигна, разтръска глава, нагласи очилата си и опита да фокусира поглед. Намираха се в покрайнините на града и пътуваха на запад. Няколко секунди минаха в мълчание. Зад волана отляво седеше момче на не повече от шестнайсет години — мършаво, пъпчиво и дългокосо. Очите му разкриваха равни количества изненада и объркване. Странно, но Стенли сякаш се успокои от неговата младост и невинност — нямаше начин този негодник да го застреля пред детето!

Отдясно краката му докосваха мъжа с пистолета, който временно бе отпуснал оръжието върху дебелото си коляно, без да се цели в определена посока.

Тишината продължи, докато напускаха Клантън. Адвокат Уейд дишаше дълбоко и равномерно. Опита се да подреди мислите си и да осъзнае факта, че е отвлечен. Добре, адвокат Уейд, какво си направил през всичките двайсет и три години съдебна практика, за да заслужиш това? Кого си осъдил? Кой е бил изключен от завещание или е останал недоволен след развода си? Кой е изгубил важно дело?

Когато момчето отби от магистралата по някакъв павиран път, Стенли най-сетне проговори:

— Може ли да попитам къде отиваме?

Без да обръща внимание на въпроса, мъжът заяви:

— Името ми е Крануел. Джим Крануел. Това е синът ми Дойл.

А, онова дело. Стенли преглътна мъчително и за пръв път усети влагата по шията и яката си. Все още беше с тъмносив костюм, бяла памучна риза и скучна кафява вратовръзка. От цялото облекло изведнъж му стана горещо. Потеше се, а сърцето му блъскаше като лудо. Крануел срещу Трейн , преди осем-девет години. Стенли защитаваше доктор Трейн в един тежък, емоционален и в крайна сметка успешен съдебен процес. Беше завършил с горчива загуба за семейство Крануел и триумф за доктор Трейн и адвоката му, но в момента Стенли изобщо не се чувстваше като победител.

Фактът, че мистър Крануел тъй безгрижно разкри своето име и това на сина си означаваше само едно, поне за Стенли. Крануел не се боеше от разобличение, защото жертвата му нямаше да бъде в състояние да проговори. Черният пистолет рано или късно щеше да влезе в действие. Стенли усети как му призлява и за момент се зачуди накъде да повърне. Нито надясно, нито наляво. Право надолу, между краката. Стисна зъби, преглътна бързо и моментът отмина.

— Къде отиваме? — повтори той в плах опит да демонстрира някаква съпротива.

Но думите му прозвучаха глухо и дрезгаво. Устата му беше съвсем пресъхнала.

— Най-добре ще е да млъкнеш — каза Джим Крануел.

Тъй като не бе в състояние да спори или да задава въпроси, Стенли реши да замълчи. Постепенно навлязоха все по-навътре в окръга по шосе 32 — оживен път денем, но съвсем пуст през нощта. Стенли познаваше добре местността. Живееше тук от двайсет и пет години, а окръг Форд не беше много голям. Дишането и пулсът му се успокоиха и той се съсредоточи върху подробностите наоколо. Пикапът беше форд от края на осемдесетте и тежеше около половин тон. Металносив отвън, тъмносин отвътре. Арматурното табло не се отличаваше с нищо особено. Под сенника над шофьорското място имаше документи и разписки, пристегнати здраво с ластик. Броячът показваше триста и десет хиляди километра — сравнително нормална цифра за тази част от света. Момчето караше с осемдесет километра в час. Отби от шосе 32 и продължи по Уайзър Лейн — малък асфалтиран път, който криволичеше из западния край на окръга и пресичаше река Талахачи на границата с окръг Полк. Пътищата ставаха все по-тесни, горите по-гъсти, а шансовете на Стенли — все по-оскъдни.

Той погледна към пистолета и си помисли за своята кратка кариера като помощник–прокурор преди много години. Спомни си случаите, когато вземаше оръжието, с което бе извършено престъплението. Показваше го на съдебните заседатели и го размахваше из залата, за да създаде атмосфера на драматизъм, страх и жажда за мъст.

Дали щеше да има процес за неговото убийство? Дали този голям пистолет — предполагаше, че е магнум 44-ти калибър, способен да разпръсне мозъка му върху два декара от околните ниви — някой ден щеше да бъде размахван из съдебната зала, докато системата разобличава виновниците за жестоката му гибел?