Джон Гришам - Окръг Форд

Най-близкият магазин за хранителни стоки беше „Райт Прайс“. Намираше се в стара сграда на няколко пресечки от площада. Беше известен с ниските си цени, мръсните пътеки между щандовете и евтините разпродажби, които привличаха най-бедните. Богатите бели жители предпочитаха новия „Кроугър“ на юг от града, доста встрани от маршрута на Стенли. Но нали ставаше дума за някаква си замразена пица. Какво значение имаше откъде ще я вземе? Не възнамеряваше да купува най-новия органичен продукт. Беше гладен, търсеше нещо за хапване и просто искаше да се прибере у дома.

Без да обръща внимание на количките и кошниците, той тръгна право към щанда със замразени храни, където избра едно голямо кръгло изделие с италианско име и гарантирана свежест. Тъкмо затваряше вратата на фризера, когато усети, че до него стои човек. Явно го бе забелязал и последвал, а сега буквално му дишаше във врата. Беше много по-едър от Стенли и поне за момента не се интересуваше от замразени храни. Стенли се завъртя надясно и прикова очи в едно смътно познато, нещастно лице, което се усмихваше неестествено. Мъжът изглеждаше с десетина години по-млад от Стенли, някъде към четирийсет, с десет сантиметра по-висок и с много по-як гръден кош. Стенли беше слаб, почти хилав, без капчица атлетизъм.

— Вие сте адвокат Уейд, нали? — каза мъжът, но думите не прозвучаха като въпрос, а по-скоро като обвинение.

Дори гласът му се стори смътно познат — необичайно писклив за грамадната фигура, с леко провинциален акцент, но не недодялан. Несъмнено глас от миналото.

Стенли правилно предположи, че предишната им среща, когато и да се бе състояла, има връзка с някакво дело. Не беше трудно да се досети, че не са стояли от една и съща страна. Сблъсъкът лице в лице с някогашни противници от съдебната зала представлява сериозен риск за мнозина адвокати от малките градове. Колкото и да се изкушаваше, Стенли не можеше да отговори отрицателно.

— Да — каза той, като стискаше здраво пицата. — А вие сте?

При тези думи мъжът внезапно мина покрай Стенли, приведе лявото си рамо и нанесе такъв мощен удар на адвокат Уейд, че той отхвръкна към току–що затворената врата на фризера. Пицата падна на пода. Докато възстановяваше равновесието си и посягаше да я вдигне, Стенли се завъртя и видя човека да изчезва зад ъгъла към щанда за кафе и закуски. Пое си дъх, озърна се и понечи да изкрещи, но бързо размисли. Остана на място и се опита да анализира причините за тази агресия. Досега никога не му се бе случвало такова нещо. Той не беше боец, атлет, пияница или скандалджия. Не и Стенли. Падаше си по мисленето и ученето — по успех се бе класирал сред първата третина в своя курс по право.

А станалото си беше чиста проява на насилие. Така се нарича и най-лекото докосване, ако е извършено с гняв. Но нямаше свидетели и Стенли благоразумно реши да забрави за инцидента или поне да се опита. При подобно неравенство в ръста и бойния дух ситуацията със сигурност можеше да излезе извън контрол.

И това щеше да се случи в най-скоро време.

През следващите десет минути той положи усилия да се съвземе, докато крачеше предпазливо из магазина, надничаше зад ъглите, четеше етикетите, оглеждаше стоките и дебнеше дали сред останалите купувачи няма да се мерне нападателят. След като донякъде се убеди, че човекът е изчезнал, той се забърза към единствената работеща каса, плати пицата и напусна магазина. Веднага се отправи към колата, шарейки с поглед във всички посоки. Вече седеше вътре със заключени врати и запален двигател, когато осъзна, че ще има още неприятности.

Някакъв пикап изскочи отзад и блокира пътя на волвото му. Един паркиран отсреща ван осуетяваше бягството напред. Стенли се разгневи. Изключи двигателя, рязко отвори вратата и се измъкна навън. Изведнъж видя как мъжът слиза от пикала и тръгва към него. После зърна оръжието — голям черен пистолет.

Стенли успя да изрече немощно: „Какво, по дяволите…“, но човекът го зашлеви през лицето със свободната си ръка и той полетя към вратата. За миг му причерня, но усети, че непознатият го сграбчва и го хвърля в пикапа, където се плъзна по виниловата предна седалка. Ръката на тила му беше едра, силна и жестока. Вратът на Стенли беше тънък и мършав. Незнайно защо, в ужаса на момента той си помисли, че нападателят без усилие може да го строши.

Зад волана седеше друг мъж — много млад, навярно още хлапе. Вратата се затръшна. Главата на Стенли бе притисната ниско към пода, а в тила му опря студена стомана.