Джон Гришам - Окръг Форд

— Искаш ли да кажеш последната си дума, адвокат Уейд?

Дулото на пистолета докосна ухото му.

— Недей, човече — заяви умолително Стенли и внезапно му се доплака.

— О, и защо не? — изсъска Крануел.

— Имам семейство. Моля те, недей.

— Аз също имам деца, Уейд. Виждал си ги и двете. Дойл кара пикапа. А малкият Майкъл беше в съда — момченцето с увреден мозък, което никога няма да кара кола, да ходи, да говори, да се храни или да пишка самостоятелно. И защо, адвокат Уейд? Заради скъпия ти клиент доктор Трейн. Дано гори в ада.

— Съжалявам, наистина. Просто си вършех работата. Моля те.

Крануел натисна още по-силно пистолета и главата на Стенли се килна наляво. Облян в пот, той жадно си поемаше въздух и отчаяно се мъчеше да каже нещо, което да го спаси.

Крануел сграбчи няколко кичура от оредяващата коса на Стенли и ги дръпна назад.

— Значи работата ти е гадна, Уейд, защото се основава на лъжи, натиск, тормоз, замазване на очите и никаква жал към страдащите. Мразя работата ти, Уейд. Почти колкото мразя теб.

— Съжалявам. Моля те.

Крануел дръпна оръжието от ухото на Стенли, прицели се напред към мрачния път и натисна спусъка само на двайсет сантиметра от главата му. Топовен гръм не би прозвучал толкова силно в спокойната нощ.

Стенли, който никога не бе попадал под обстрел, изпищя от ужас, болка и предсмъртен страх. Рухна на асфалта с кънтящи уши и сгърчено тяло. Минаха няколко секунди, докато гъстите гори погълнат ехото на изстрела. След малко Крануел каза:

— Ставай, дребна гадино.

Все още невредим, но не твърде уверен, че е така, Стенли бавно започна да осъзнава какво е станало. Изправи се с треперещи крака. Беше задъхан, не чуваше добре и не бе в състояние да говори. После усети, че панталоните му са мокри. В предсмъртния миг бе загубил контрол над пикочния си мехур. Той опипа слабините и краката си.

— Напикал си се — каза Крануел. Стенли едва го чу. Ушите му пищяха, особено дясното. — Целия си се подмокрил, нещастнико. Майкъл го прави по пет пъти на ден. Понякога имаме пари за памперси, понякога не. А сега върви.

Крануел отново го блъсна грубо и посочи напред с пистолета. Стенли се препъна и едва не падна, но някак запази равновесие. Залитайки, направи няколко крачки и възвърна равновесието си. Постепенно се съвзе и разбра, че наистина не е прострелян.

— Не си готов да умреш — заяви Крануел.

И слава богу, едва не отвърна Стенли, но прехапа език, защото така със сигурност щеше да прозвучи като всезнайко. Продължи да се препъва по пътя и си даде дума да избягва остроумните коментари. Запуши с пръст дясното си ухо с надеждата, че непоносимото звънтене ще спре. Слабините и краката му изстиваха от влагата.

Вървяха още десетина минути, които за Стенли изглеждаха като безкраен марш към смъртта. След един завой на пътя той зърна в далечината светлините на малка къща. Леко ускори крачка, защото вярваше, че Крануел няма да стреля пак, ако могат да го чуят.

Къщата се оказа двуетажна тухлена постройка на стотина метра от пътя с покрита с чакъл алея и грижливо подрязан жив плет под предните прозорци. Четири коли бяха паркирани безразборно на алеята и в двора, сякаш съседите се бяха отбили за вечеря. Пред гаража Дойл бе оставил пикапа, с който пристигнаха. Под едно дърво пушеха двама мъже.

— Натам — каза Крануел, като посочи с пистолета и блъсна Стенли към къщата. Минаха покрай двамата пушачи. — Вижте какво хванах — подхвърли Крануел.

Мъжете изпуснаха облачета дим, но не продумаха.

— Напика се — добави той и това явно им се стори по-забавно.

Прекосиха двора, подминаха вратата и гаража, завиха зад ъгъла и се приближиха до небоядисана шперплатова постройка, прилепена за къщата като раково образувание. Не се забелязваше от пътя. Прозорците бяха криви, водопроводните тръби се виждаха отвън, а вратата изглеждаше паянтова. Цялата постройка приличаше на стая, издигната набързо с минимални разходи.

Крануел сложи ръка върху натъртения врат на Стенли и го тласна към вратата.

— Оттук — нареди той и както винаги посочи с пистолета.

Единственият път за влизане бе къса рампа за инвалидни колички, паянтова като самата стая. Някой отвори вратата отвътре. Очакваха ги.

Преди осем години, когато се разглеждаше делото, Майкъл беше на три. Показаха го на съдебните заседатели само веднъж. По време на емоционалното заключително слово на адвоката му съдията разреши детето да бъде докарано в съдебната зала с инвалидна количка. Беше по пижамка, с голям лигавник, без обувки и чорапи. Продълговатата му глава клюмаше на една страна. Устата му зееше, очите му бяха затворени, а малкото безформено телце сякаш искаше да се свие на топка. Страдаше от тежко мозъчно увреждане, не виждаше и му даваха не повече от няколко години живот. Представляваше жалка гледка, но в крайна сметка съдебните заседатели не се смилиха.