Мери Кларк - През цялата нощ

Вик се извърна, без да й отговори. „Този човек ме плаши — помисли си Кейт. — В него наистина има нещо страшно. С радост ще се махна от тук.“

Същата вечер тя отиде при пералнята и с изненада откри, че розовата нощница липсва от малката купчина пране, която беше натрупала там.

„Трябва да изкуфявам — каза си тя. — Бих могла да се закълна, че съм я донесла. Добре де, може да съм я опаковала. Сега ще се наложи да преровя всички онези проклети кашони, за да я намеря.“

На единайсети декември, петък, статията на Алвира за бебето, оставено седем години по-рано на стъпалата пред енорийското жилище на „Сейнт Клемънт“, се появи на първа страница на „Ню Йорк Глоуб“. Телефонът на монсеньор Ферис започна да звъни едва ли не от минутата на излизане на вестника.

Разговорите поемаше дългогодишната му секретарка. Тя съобщаваше, че записва всяко едно от обажданията, и предаваше на свещеника онези, които й се струваха интересни. Когато в понеделник сутрин телефонира на Алвира, гласът на монсеньор Ферис звучеше мрачно.

— Досега има повече от двеста обаждания, но нито едно от тях сериозно. За съжаление мнозина телефонират, за да кажат, че не изпитват съчувствие към жена, която е изоставила новороденото си дете на студа, даже да е било само за няколко минути.

— Идваха ли от полицията? — попита тя.

— Идва една жена от Службата за детски надзор и не беше много доволна, повярвай ми. Единственото, което можем със сигурност да установим, е, че няма съобщение за бебе, открито мъртво или изоставено по това време в Ню Йорк.

— Предполагам, че и това е нещо — въздъхна Алвира. — Ужасно съм разочарована, че не стигнахме доникъде. А си въобразявах, че идеята ми е много добра.

— Наистина беше добра — отвърна той. — Как е майката? Знаеш ли, мислех си, че може да е онази млада жена, която миналата седмица често се навърташе наоколо.

— Но все пак искрено можеш да отговориш, че не знаеш коя е, нали? — с известна загриженост попита Алвира. Както обикновено тя записваше разговора им.

— Няма нужда да изключваш микрофона, Алвира.

Не зная коя е и не искам да зная. Между другото, какво чувам, че си търсела жилище?

— Направо си изтърках подметките от обикаляне — призна тя. — Семейство Гордън са мили хора, но, монсеньор Том, трябва да ти кажа, че макар навярно да са добри в продаването на недвижими имоти, не са най-умните същества, създадени от Господ Бог. Могат да те заведат в някоя дупка и да ти кажат, че е очарователна. И знаеш ли, невероятното е, че наистина си вярват. И после съвсем се побъркват, когато ти казват, че вместо за милион и двеста хиляди, колкото иска собственикът, си можел да го вземеш само за деветстотин хиляди долара.

— Агентите на недвижими имоти обикновено говорят възторжено за жилищата, които показват, Алвира — меко отвърна той. — В някои кръгове това се нарича „оптимизъм“.

— В техния случай просто е ограничено мислене — възрази тя. — Както и да е, предстои ми да ходим с Айлийн, за да видим някакво място, от което според нея се разкривала прекрасна гледка към Сентръл Парк. Нямам търпение. След това пак ще отида при Кейт и ще се опитам да я поободря.

— Дано да успееш. Тя постоянно чете завещанието на Беси и се измъчва. Знаеш ли какво е последното й откритие? Сестра й се била подписала с такова желание, че едва не пробила хартията. Като че ли просто нямала търпение да остави къщата си на чужди хора.

След разговора с монсеньора в продължение на двайсетина минути Алвира седя потънала в размисъл. После си облече палтото и излезе на терасата.

Вятърът брулеше лицето й и тя се разтрепери, въпреки че беше топло облечена. „Провалих се — каза си. — Мислех си, че правя услуга на Сондра — и сега тя е изпълнена с напразни надежди. Това още повече ще я съсипе. Дядо й и приятелят й пристигат утре и тя трябва да изглежда добре пред тях, а също и на репетицията за концерта на двайсет и трети. Освен това дадох на Кейт надежда, че ще намеря начин да оспоря новото завещание. Но след като разгледах почти всички свободни апартаменти в Уестсайд, установих единствено, че Джим и Айлийн са прекрасни хора, които просто трябва да имат късмет в продажбите, защото определено не слушат какво им обясняваш.“

— Засега нищо — тъжно призна тя на Кейт, когато отиде при нея. — Но както винаги съм казвала, никога не е късно.

— О, Алвира — възрази приятелката й, — разбира се, че е късно. Безпокои ме обаче това, че като че ли постоянно съм в емоционална дупка. Непрекъснато си мисля за Беси през онзи последен понеделник, когато я оставих да седи тук и да гледа телевизия — нали знаеш колко много й харесваха „Животът е само един“ и „Окръжна болница“? Тя постоянно ми говореше за тях, за това, че всички герои си причинявали едни на други ужасни неща. И през цялото това време е имала намерение да ми причини нещо ужасно.