Мери Кларк - През цялата нощ

— Такова нещо никога не се е случвало, Алвира!

— Случвало се е, но ти не си разбрал. Убедена съм, че наистина се е случило. Няма значение, въпросът е, че моят редактор ще пусне материала на първа страница и тъй като трябва да запазим в тайна коя е майката, искаме всички съобщения да бъдат насочвани към теб, защото в крайна сметка това все пак е било твоето жилище. Ще предложа голямо възнаграждение за всякаква ценна информация. Ти само трябва да приемаш обажданията.

— По-спокойно, Алвира.

— Не мога. Това е най-подходящият момент за публикуването на такъв материал. Хората обръщат повече внимание на такива неща около Коледа, пък и детето е навършило седем години тъкмо миналата седмица. В момента пиша статията и трябва да зная дали си съгласен да посоча името ти като посредник.

— Първо искам да видя какво ще напишеш — предпазливо отвърна той.

— Разбира се. Много сме ти благодарни за съдействието и съжалявам, че те натоварвам с това, но сме сигурни, че статията и наградата ще привлекат вниманието. Наистина се надяваме да открием момиченцето. Надяваме се също, като не споменаваме името на майката, някой „доброжелател“ да не се опита да я използва за назидание и накрая да я арестуват за изоставяне на дете. Искам да кажа, смяташ ли, че е по-добре и ти да не знаеш коя е?

— Нека си помисля — отвърна той.

— За мен няма проблем — каза Алвира. — Мога да се позова на правото на журналиста да не разкрива източниците си.

„И мен не могат да ме принудят да разкрия самоличността й — помисли си Ферис, — но тайната на изповедта не бива да се използва лекомислено.“

— Почакай малко, Алвира. Казваш, че това се е случило точно преди седем години. Да не би да говориш за онази вечер, когато откраднаха потира? Тогава ли е било оставено бебето?

— Да, очевидно тогава. Когато майката телефонирала в енорийското жилище, й отговорил възрастен свещеник. Поискала да я свърже с теб, но той й обяснил, че си навън с полицията заради някакъв сериозен проблем. И тя решила, че вече си намерил бебето.

Монсеньор Ферис взе решение.

— Напиши статията, Алвира. Ще участвам.

Той затвори. Можеше ли онзи, който е взел бебето, да е видял крадеца и поне да ги насочи към него? Като помогнеше на тази злощастна майка, може би най-после щеше да намери отговор на мъчителния въпрос какво се е случило с потира.

Всеки път щом влезеше в стаята на Беси, Кейт Дъркин чувстваше, че нещо не е наред, но продължаваше да й убягва какво точно. Раздразнена от това, тя най-после се помоли на Свети Антоний да й помогне. В молитвата си му призна, че обикновено търси помощта му за нещо материално, например очилата си, джобната си книга или единственото си „истинско“ бижу, пръстена с мъничък диамант от сватбата на майка.

Този път на Свети Антоний му бяха необходими две седмици, за да й помогне да си спомни, че го е скрила в празно шишенце от аспирин, когато двете с Беси бяха заминали на екскурзия с автобус до Уилямсбърг.

— Виждаш ли, Свети Антоний — обясни му тя, докато нареждаше сгънатото бельо в кашона върху леглото, — аз наистина мисля, че Алвира е права и че е възможно семейство Бейкър да са заблудили Беси и да ме лъжат за къщата. Разбира се, не съм сигурна в това, но все пак се тревожа, защото всеки път, щом вляза в тази стая и погледна към бюрото със старата пишеща машина на Беси, нещо започва да ме гложди.

Кейт забеляза, че на един чорап се е спуснала бримка.

— Бедната Беси — изрече на глас. — Очите й отслабваха, но не ми позволяваше да й купя нови очила. Все повтаряше, че това било чиста разсипия, защото сигурно нямало да издържи до Коледа.

„Е, оказа се права — с въздишка си помисли Кейт, докато отваряше следващото чекмедже, за да извади памучните нощници на сестра си. — Бедната Беси, трябва да е прибрала тази нощница, без да забележи, че я е носила. — Поклати глава, докато изтупваше пудрата от дантелената яка.“

— Ще я изпера, преди да я прибера при другите — измърмори.

„Не, всъщност не съм изненадана, че я е облякла и после я е върнала обратно — каза си. — Тази дантела не й харесваше. Твърдеше, че била груба. Изненадана съм обаче, че изобщо я е обличала.“

Все още държеше розовата нощница на цветчета в ръце, когато някакъв шум я накара да се обърне. Вик Бейкър отново стоеше на прага и я наблюдаваше.

— Опаковам дрехите на сестра ми, за да ги пратя за благотворителни нужди — рязко каза тя. — Освен ако вие не предявите претенции и върху нощниците й.