Дийн Кунц - Панаирът

Джоуи тъкмо се беше обезсърчил, че ще намери сестра си в тълпата, която сновеше по централната алея, и в същия миг я съзря. Беше с Лиз, Бъз и още едно момче. Панаирджията, който му беше дал безплатните пропуски, им помагаше да се качат във вагончето при вратата на Къщата на ужасите.

Джоуи се поколеба, припомняйки си колко странно се държеше панаирджията днес следобед. Но гореше от нетърпение да разкаже на Ейми как е заблудил майка им; затова отхвърли опасенията си и се отправи към Къщата на ужасите.

Вагончето беше за четирима: две места отпред и две отзад. Лиз и Ричи седнаха отпред; Ейми и Бъз се настаниха зад тях.

Потеглиха рязко и Лиз се разсмя. Вратите на фалшивия замък се отвориха, пропуснаха ги и се затвориха след тях.

Отначало вагончето се движеше бързо сред пълен мрак, но после забави ход. Отляво горе се появи светлина и озъбен пират с прошарена коса се изсмя и насочи сабята си към тях.

Лиз изпищя, а Бъз се възползва от възможността да прегърне Ейми през раменете.

Отдясно, точно след пирата, съвсем правдоподобно изглеждащ върколак се бе навел над ръба, внезапно осветен от луната, която изгря зад него. Очите му светеха в червено; по огромните му кучешки зъби имаше кръв; а хищните нокти, с които замахна към вагончето, блестяха като парченца слюда.

— О, защити ме, Ричи! — изпищя Лиз с престорен ужас. — Защити девственото ми тяло от този ужасен звяр! — Тя се разсмя на собственото си изпълнение.

Вагончето съвсем забави ход и четиримата излязоха на място, където убиец с брадва се бе навел над една от жертвите си. Брадвата бе забита в черепа на мъртвия, разцепвайки главата му на две.

Вагончето спря напълно.

— Какво има? — попита Лиз.

— Сигурно пак нещо се е счупило — предположи Ричи.

Четиримата седяха в пурпурно-кафявите сенки. Единствената светлина идваше откъм експоната с убиеца зад тях и тя бе зловещо зеленикаво сияние.

— Ей! — изкрещя Лиз в тъмнината, надвиквайки страховитата музика, която звучеше над главите им. — Ей, пускай шоуто да върви!

— Да! — присъедини се към виковете Бъз. — Ей, вие отвън!

За минута-две всички викаха на панаирджията, който беше на платформата отвън, зад затворените врати на атракциона, на не повече от десетина метра от тях. Никой не им отговори и те се отказаха.

— Дявол да го вземе — обади се Лиз.

— Какво да правим? — попита Ейми.

— Ще стоим тук — обади се Ричи. — Все ще се задвижи отново.

— Може би трябва да слезем и да се върнем при вратите — предложи Бъз.

— В никакъв случай — възрази Ричи. — Ако постъпим така и релсите отново тръгнат, вагончето ще замине без нас. И ако друг вагон влезе през вратите, ще ни прегази.

— Надявам се, че няма да се наложи да чакаме тук прекалено дълго — рече. Ейми, припомняйки си как я гледаше панаирджията. — Зловещо е.

— Колко досадно — обади се Лиз.

— Имай търпение — намеси се Ричи. — Скоро ще тръгнем.

— Ако трябва просто да седим тук, бих предпочела да спрат проклетата музика. Прекалено е усилена — възнегодува Лиз.

Нещо изскърца силно над главите им.

— Какво беше това? — попита Ейми.

Всички се взряха нагоре в тъмнината.

— Нищо — отвърна Бъз. — Просто вятърът отвън.

Скърцането се чу отново. Този път бе съпроводено с други звуци: дращене, глух удар, животинско ръмжене.

— Мисля, че не… — започна Ричи.

Нещо проблесна в мрака и го сграбчи за гърлото. Ръка, протегнала се надолу от ниския, неосветен таван над вагончето, ръка, която завършваше с огромни дълги пръсти, покрити с козина, и смъртоносно остри нокти. Макар ръката да се движеше мълниеносно, всички я зърнаха на мъждивата зелена светлина от експоната на убиеца с брадвата, но не можаха да видят какво има в мрака горе, от другата страна на ръката. Каквото и да беше, ноктите му пробиха шията на Ричи, впиха се дълбоко в плътта, и нещото го издърпа нагоре, измъкна го от седалката. Ричи трескаво риташе, за секунда-две обувките му удряха по предната стена на вагона. После той бе изтеглен нагоре, измъкнат през отвора в тавана, сякаш тежеше само няколко килограма.

Над главите им капакът се затръшна.

Нападението трая само три или четири секунди.

Ейми бе твърде зашеметена, за да помръдне или проговори. Взираше се в мрака горе, където бе изчезнал Ричи и не можеше да повярва на очите си. Това трябва да беше номер, част от пътешествието през Къщата на ужасите, невероятно правдоподобна илюзия.

Очевидно Лиз и Бъз мислеха по същия начин, защото и те седяха, без да помръднат като хипнотизирани.