Дийн Кунц - Панаирът

Лиз тръсна глава да избистри мозъка си.

— Толкова съм дрогирана… Упоена съм. Не мога да разсъждавам трезво. Така че не е ли възможно това изобщо да не се е случило? Може би това са просто кошмарни халюцинации? В последните две цигари, бях добавила към марихуаната силен халюциногенен наркотик — фенциклидин. Ангелският прах може да предизвика много лоши халюцинации, както знаете. Най-кошмарните, които някога могат да ти се привидят. Може би е само това. Неприятна халюцинация.

— Не може всички да имаме една и съща халюцинация — рече Бъз.

— Откъде мога да знам, че ти си от плът и кръв? — попита Лиз. — Може да съществуваш само в съзнанието ми. Може би истинският Бъз седи до Ейми във вагончето, вече изминала половината път през Къщата на ужасите. Може би аз също съм във вагончето, но съм толкова упоена, че не мога да разбера къде се намирам.

Ейми леко зашлеви Лиз през лицето.

— Слушай! Чуй ме, Лиз. Това не е неприятна халюцинация. Или поне не такава, каквато ти си мислиш. Всичко се случва наистина и аз съм изплашена до смърт, така че стига сме се мотали, ами да се махаме оттук.

Лиз примигна и облиза устни.

— Да. Права си. Съжалявам. Просто… ми се искаше да не се чувствам толкова дрогирана.

Бъз запали нова клечка, после още една, още една и двете момичета го последваха в тъмния тунел към входните врати на Къщата на ужасите.

Джоуи стоеше заедно с мъжа пред Къщата на ужасите и се опитваше да си спомни защо се бе уплашил от него при предишната им среща. Сега панаирджията изглеждаше толкова добросърдечен и се усмихваше тъй приятелски, че Джоуи неволно откликна и също се усмихна.

— Минавал ли си през моята Къща на ужасите, синко? — попита мъжът.

— Не. Обаче се возих на много други влакчета и люлки.

Беше избягвал Къщата на ужасите, защото изпитваше смътно безпокойство, макар че именно Конрад Стрейкър му бе дал безплатните билети.

— Моята къща на ужасите е най-интересната атракция на панаира — рече Конрад. — Искаш ли аз самият да те разведа из нея? Какво ще кажеш? Не обикновено возене, каквото получават всички посетители, а опознавателна обиколка със собственика. Мога да ти покажа всички скрити механизми, които малко хора някога са имали щастието да видят. Ще видиш как са направени чудовищата, как се задвижват, ръмжат и скърцат със зъби. Всичко. Абсолютно всичко. Ще ти покажа неща, които човек от нашето тесто би се радвал да научи.

— Наистина ли? — извика Джоуи.

— Разбира се — сърдечно рече панаирджията. — Както сигурно си забелязал, за тази вечер затворих Къщата на ужасите. Будката за билети също е затворена. Току-що изпратих последното вагонче — четирима хубави младежи.

— Едното момиче беше сестра ми — каза Джоуи.

— Тъй ли? Нека да позная. Едната приличаше на теб. Чернокосото момиче със зелените панталонки.

— Да, това е сестра ми. Тя не знае, че съм тук тази вечер. Искам да я почакам да излезе… за да й се обадя. А може би и тя би искала да направи опознавателна обиколка. Може ли да дойде с нас? Сигурен съм, че на Ейми много ще й хареса.

Входните врати на Къщата на ужасите бяха конструирани така, че да се отварят навътре от хидравлични механизми. Нямаха брави, нито дръжки, нищо, с което да могат да бъдат отворени.

— Ако можех да хвана ръба — рече Бъз, — вероятно щях да успея поне малко да ги отворя. Но те са толкова здраво притиснати.

— И да можеше да си промушиш пръстите в междината, нямаше да има никакво значение — каза Ейми. — Бездруго нямаше да успееш да отвориш вратите. Бас ловя, че са също като автоматичната врата на гаража у дома. Докато са свързани с хидравличната система, не могат да се отворят ръчно.

— Да — съгласи се Бъз. — Права си. Трябваше да се сетя.

Ейми бе изненадана, че се държи тъй хладнокръвно. Беше изплашена и й се гадеше — отчасти от мъка и отчасти от отвращение — когато си спомнеше какво се случи с Ричи. Но не бе загубила самообладание. Въпреки наркотика, който бе пушила, напълно се владееше. Всъщност дори съобразяваше по-бързо и разсъждаваше по-ясно от Бъз. Не се смяташе за силна личност; майка й винаги казваше, че е слаба и лабилна. Сега твърдостта й я изненада.

Лиз бе рухнала напълно. Плачеше непрестанно. Изглеждаше изтощена, с години по-възрастна. Скимтеше като малко кученце.

— Без паника — рече Бъз. — Все още разполагам с брадвата.

Ейми палеше една след друга кибритени клечки, докато Бъз удряше с брадвата — шест, осем, дванайсет удара.