Дийн Кунц: Панаирът

Елън Стрейкър седна на малката кухненска масичка във фургона и се заслуша в нощния вятър. Опита се да не обръща внимание на странното драскане, което се дочуваше откъм плетената бебешка люлка.

Високите дъбове, кленове и брези се люшкаха в тъмната горичка, където бе паркиран фургонът. Листата шумоляха като колосани черни поли на вещици. Вятърът се спускаше от плътно покритото с облаци небе на Пенсилвания, напластяваше августовския мрак между дърветата, леко люлеейки фургона, стенеше, шепнеше, въздишаше, натежал от мириса на приближаващия дъжд. Подемаше врявата от разположения наблизо пътуващ панаир, разкъсваше звуците сякаш бяха ефирен воал и промушваше съдраните нишки на шума през мрежата на отворения прозорец над кухненската маса.

Въпреки непрестанния вой на вятъра, Елън долавяше тихите жални звуци откъм люлката в далечния край на двайсетфутовия фургон. Стържене и скърцане. Скрибуцане. Сухо прашене. Шепот като шумолене на хартия. Колкото повече се опитваше да не обръща внимание на странните звуци, толкова по-ясно ги чуваше.

Чувстваше се леко замаяна. Сигурно от уискито. Обикновено не пиеше, но през изминалия един час бе изгълтала четири чаши бърбън. А може да бяха и шест. Не си спомняше точно колко пъти ходи да вземе бутилката.

Взря се в треперещите си ръце и се зачуди дали е достатъчно пияна, та да стори нещо на бебето.

Светкавица раздра тъмния хоризонт и страховит гръм отекна в далечината.

Елън бавно се обърна към люлката, която тънеше в полумрака до леглото, и страхът й премина в гняв. Мразеше съпруга си Конрад, мразеше себе си, задето се забърка в това. Но най-много мразеше бебето, защото то бе отвратително, неопровержимо доказателство за нейния грях. Искаше да го убие — да го умъртви, да го зарови и да забрави, че изобщо някога е съществувало — но знаеше, че трябва да е безпаметно пияна, за да отнеме живота на едно дете.

Вече бе почти готова.

Тя енергично се изправи и приближи до кухненския умивалник. Пусна водата, изсипа полуразтопените ледени кубчета от чашата си и я изплакна.

Въпреки шума на водата, изливаща се в металния умивалник, Елън все още чуваше бебето. Как съска. Как дращи с малките си пръстчета по плетените стени на люлката. Опитва да се измъкне навън.

Не. Явно си въобразяваше. Невъзможно бе да чува тези тъй тихи звуци през шуртенето на водата.

Тя спря чешмата.

За момент светът й се стори потънал в съвършена гробна тишина. После отново дочу шепота на вятъра, понесъл изкривените звуци от латерна, на която някой свиреше на централната алея на панаира.

После откъм люлката отново се дочу дращене, скърцане.

Изведнъж детето изплака. Внезапен, дразнещ писък, един-единствен яростен крясък, издаващ нетърпение и гняв. После настъпи тишина. За няколко секунди бебето застина напълно неподвижно, сетне отново поднови неспокойното си мятане.

С треперещи ръце Елън сложи в чашата си нови кубчета лед и си наля още бърбън. Не възнамеряваше да пие повече, но писъкът на детето бе като неочаквана огнена вълна, която изпепели обгърналата я алкохолна мъгла. Отново беше изтрезняла и страхът бързо завладя пробуденото й съзнание.

Макар нощта да бе гореща и влажна, младата жена потрепери.

Вече не бе в състояние да убие детето. Не й достигаше смелост дори да приближи до люлката.

Но трябва да го направя, помисли си тя.

Върна се на пейката, опасваща кухненската маса, седна и отпи от уискито, опитвайки да си възвърне смелостта, която нарастваше заедно с алкохолното опиянение — единственият начин, по който можеше да се сдобие със смелост.