Дийн Кунц - Панаирът

Тя не можеше да проумее как е възможно да е родила такова уродливо същество. Как бе възможно изобщо да се появи на бял свят? Знаеше, че съществуват уроди. Някои дори работеха в атракционите на панаира. Човешки същества, които изглеждаха отблъскващо, но не и колкото него. Не бяха и наполовина толкова страховити като съществото, което се бе пръкнало от утробата й. Защо Бог бе допуснал това? Защо?

Убийството на детето щеше да бъде проява на милосърдие. То и бездруго никога нямаше да може да се наслади на нормалния живот. Щеше да си остане урод, прицел на насмешки и подигравки, срам за близките си. Животът му щеше да бъде еднообразен и самотен, изпълнен с горчивина. Дори най-безобидните и обикновени удоволствия щяха да си останат недостижими за него и то нямаше да познае щастието.

Нещо повече, ако тя бъде принудена да прекара живота си в грижи за това същество, също не би могла да намери щастие. Перспективата да отгледа това подобие на дете я изпълваше с отчаяние. Убийството щеше да бъде проява на милосърдие и към нея, и към жалкия, а в същото време страховит, мутант, който гневно я наблюдаваше от люлката.

Но римокатолическата църква не дава опрощение за убийство от милосърдие. Дори най-възвишени подбуди не биха я спасили от Ада. А тя знаеше, че подбудите й съвсем не са тъй чисти; да се отърве от този товар, бе отчасти и проява на егоизъм.

Съществото продължаваше да се взира в нея и тя изпита тревожното чувство, че странните му очи не просто я гледат, а проникват в мислите й, в душата й, отвъд всякакви преструвки и лицемерие. То се досещаше за намеренията й и я мразеше.

Бледият му петнист език бавно се плъзна по тъмните устни.

То изсъска предупредително.

Независимо дали това същество бе човек, независимо дали убийството му щеше да бъде грях, Елън знаеше, че то е белязано от злото. Не беше просто уродливо бебе. Беше нещо друго. Нещо много по-лошо. Дяволско изчадие. Чувстваше го с цялото си същество.

А може би съм луда, помисли си тя. Не. Не биваше да позволява да я обземат съмнения. Не беше загубила ум си. Беше съсипана от скръб, изпаднала в дълбока депресия, беше изплашена, ужасена, объркана. Но в никакъв случай не беше луда. Даваше си сметка, че детето е изчадие на злото, значи сетивата не я лъжеха и представата й не беше изкривена.

Убий го!

Детето изпищя. Жалният пронизителен вой стресна Елън.

Дъждът яростно барабанеше по фургона. Силен гръм раздра нощта и разтърси всичко наоколо.

Детето забуйства, сгърчи се и успя да отметне тънкото одеяло, с което бе завито. Вкопчи костеливите си пръсти в люлката, заби заострените си нокти в нея и седна.

Елън усети, че се задушава. Бебето бе твърде малко, за да може да седи без чужда помощ.

То отново изсъска към нея.

Растеше с невероятна бързина, с всеки изминал ден; винаги беше гладно и тя го кърмеше двойно по-често, отколкото се кърми нормално дете; седмица след седмица забелязваше изумителните промени, които настъпваха у него. С изненадваща и обезпокоителна бързина то се учеше как да използва тялото си. Твърде скоро щеше да започне да пълзи, а сетне и да ходи.

А после какво? Колко голямо и подвижно щеше да стане и дали щеше да може да го контролира по някакъв начин?

Устата й пресъхна. Елън се опита да навлажни напуканите си устни, ала езикът й бе сух и грапав.

Капчици студена пот избиха по челото й и се стекоха към ъгълчето на окото й. Солената течност я накара да премигне.

Ако можеше да го даде в някой дом за увредени деца, където му беше мястото, нямаше да е необходимо да го убива. Но Конрад никога не би се отказал от детето си. Той ни най-малко не се отвращаваше от него. Нито пък се страхуваше. Всъщност едва ли би го обожавал повече, ако беше нормално, здраво дете. Той бе неизразимо горд, че е негов баща и Елън смяташе, че това е признак на лудост.

Дори да можеше да изпрати детето в приют, това нямаше да бъде окончателно разрешение. Злото щеше да съществува. Тя знаеше, че детето е изчадие, не изпитваше и най-малко съмнение. Чувстваше се отговорна, задето бе дала живот на подобно създание. Не можеше просто да му обърне гръб и да остави някой друг да се справя с него.

Ами ако убие някого, като стане по-голямо? Няма ли отговорността за смъртта да се стовари върху нея?

Въздухът, нахлуващ през отворените прозорци, беше по-студен, отколкото преди да завали дъждът. Елън усети хладен полъх във врата си.

Детето упорито се опитваше да излезе от люлката.

Най-сетне събрала целия кураж, благодарение на изпитото уиски, с тракащи зъби и треперещи като на парализиран ръце, тя хвана бебето. Не. Съществото. Не трябваше да мисли за него като за бебе. Не можеше да си позволи лукса да изпитва съчувствие. Трябваше да действа. Налагаше се да бъде хладнокръвна, непоколебима, непреклонна, с желязна воля.