Дийн Кунц - Панаирът

Люлката се катурна с трясък, Елън се спъна в нея и се строполи на земята заедно с детето в опасна близост. То се покачи върху нея. Гъргореше. Зъбеше се. Потърси с крака опора в бедрата й и едва не раздра плътните й джинси.

— Не! — изкрещя Елън.

Трябва да се събудя, мина й през ум.

Но много добре знаеше, че е будна.

Съществото продължаваше да стиска дясната й ръка, забило нокти в плътта й, но лявата бе свободна. Въпреки тъмнината, Елън усети как извитите заострени нокти се протягат към шията й, към незащитената сънна артерия? Рязко отметна глава. Хищните дълги пръсти минаха покрай шията й само на милиметри разстояние.

Елън се претърколи и съществото се озова под нея. Ридаейки неудържимо, с цената на нова раздираща болка, тя успя да освободи дясната си ръка от стоманената хватка на сатанинското създание. Потърси ръцете му в мрака, напипа китките му и ги задържа далече от лицето си.

То отново зарита към корема й, но Елън избегна късите му силни крака. Успя да постави коляно върху гърдите му и да го прикове към земята. Отпусна се с цялата си тежест; ребрата и гръдната му кост поддадоха. Тя чу как нещо изхрущя в тялото му. Създанието нададе пронизителен писък като зъл дух, предвестник на приближаваща смърт. Елън осъзна, че шансът е на нейна страна. Чу се смразяващо кръвта чупене на кости, мачкане и бъхтене, сетне противникът и престана да се съпротивлява. Ръцете му се отпуснаха безжизнено. Създанието изведнъж утихна, замря.

Елън се боеше да отдръпне коляно от гърдите му. Беше сигурна, че то само се преструва на умряло. Ако помръднеше, ако съвсем леко се отместеше, то щеше да се стрелне като змия към гърлото й и да разпори корема й с ноктестите си крака.

Минаха секунди.

Минути.

В тъмнината Елън настойчиво зашепна молитва: „Исусе, помогни ми! Света Елено, покровителко моя, закриляй ме! Света Марийо, Божия майко, чуй ме! Помогни ми! Моля те, моля те, моля те! Пресвета Дево, помогни ми, моля те…“

Внезапно лампите светнаха и Елън уплашено изкрещя.

Уродливото създание лежеше по гръб под нея. От ноздрите и от устата му се процеждаше кръв, а то се взираше в лицето й с изпъкналите си, мътно проблясващи, кървясали очи. Но вече не можеше да я види. Безжизнено бе вперило невиждащи зеници в един друг свят, в Ада, където бе запратила душата му — ако изобщо имаше такава.

Всичко наоколо бе прогизнало от кръв. Повечето не беше от Елън.

Тя отпусна ръце.

Изчадието не оживя, както очакваше. Не я нападна.

Изглеждаше като голямо, размазано насекомо.

Младата жена пълзешком се отдалечи от трупа, без да откъсва поглед от него. Все още не бе напълно убедена, че е мъртво. Все още нямаше сили да се изправи. Приседна, подпряла гръб на близката стена.

В нощния въздух се долавяше тежката воня на кръв, собствената й пот и свежият мирис на дъжда.

Шумното, учестено дишане на Елън постепенно се успокои до ритмично вдишване, издишване, вдишване…

Щом страхът й изчезна и сърцето й заби равномерно, тя усети болка; болеше я навсякъде. Всяка става, всеки мускул бяха болезнено напрегнати от жестоката борба. Палецът на лявата й ръка кървеше там, където бе изтръгнат нокътят; оголената плът смъдеше като полята с киселина. Издраните й пръсти горяха като дамгосани, а разранената длан на дясната й ръка болезнено пулсираше. И двете й ръце бяха издрани над лактите от острите нокти на уродливото създание. Грозни, кървящи драскотини се губеха под раздраните ръкави на дрехата.

Елън заплака. Не само заради физическата болка. Заради мъката, стреса и ужаса. Сълзите щяха да отмият голяма част от нечовешкото напрежение и поне донякъде да намалят тежкия товар на вината.

„Аз съм убийца.“

„Не. То беше животно, твар…“

„Беше мое дете!“

„Не дете. Изчадие! Проклятие…“

Тя все още спореше със себе си, опитвайки се да намери приемливо обяснение за това, което беше извършила, за да може да продължи да живее, когато вратата на фургона се отвори с трясък и Конрад застана на прага, осветен в гръб от проблеснала светкавица. Бе загърнат в дъждобран, от който се стичаше вода; гъстата му черна коса беше мокра, кичури лепнеха по челото му. Вятърът се втурна през отворената врата и като огромно куче обиколи стаята, любопитно подушвайки всичко.

Страхът отново безмилостно сграбчи Елън за гърлото.

Конрад блъсна вратата и тя се затръшна. Обърна се и я видя да седи на пода, подпряла гръб на стената с разкъсана блуза и кървящи ръце.