Дийн Кунц - Панаирът

Елън понечи да обясни защо е убила детето им, но не бе в състояние да говори. Устните й спазматично мърдаха, но оттам излизаха само дрезгави, неразбираеми звуци.

Конрад недоумяващо обходи с поглед стаята. Сетне отмести очи от Елън към кървавото смачкано същество на пода.

Огромните му ръце тутакси се сбиха в юмруци.

— Не! — промълви той, неспособен да повярва на очите си. — Не… не… не…

Бавно се приближи към малкия труп.

Треперейки неудържимо, Елън го проследи с поглед.

Зашеметен, Конрад коленичи и се вторачи в мъртвото създание. Цяла вечност не откъсна очи от него. Сетне по бузите му се процедиха сълзи. Елън никога досега не го бе виждала да плаче. Най-после той вдигна безжизненото телце и го притисна към гърдите си. Бледата кръв на рожбата му се стече по дъждобрана.

— Бебето ми, мъничкото ми бебе, сладкото ми малко момченце — проплака Конрад. — Момчето ми… Синчето ми… Какво се е случило с теб? Какво ти е направила тя? Какво е направила?

Страхът вдъхна на Елън нови сили. Тя се подпря с ръка на стената и се изправи. Краката й трепереха. Усещаше, че коленете й ще се огънат, ако се опита да направи дори една крачка.

Доловил шума, Конрад се извърна.

— Аз… трябваше да го направя — с треперещ глас промълви тя.

Сините му очи бяха леденостудени.

— То ме нападна.

Конрад положи тялото на пода. Нежно. Внимателно.

Едва ли ще бъде толкова нежен с мен, помисли си Елън.

— Моля те, Конрад! Моля те да ме разбереш.

Той се изправи и се приближи към нея.

Елън изпита отчаяно желание да избяга, ала не можеше да помръдне.

— Убила си Виктор — дрезгаво изрече Конрад.

Той беше дал име на детеподобното създание — Виктор Мартин Стрейкър — което й се струваше абсурдно. Повече от абсурдно. Опасно! Започнеше ли да го нарича по име, щеше да започне да мисли за него като за човешко бебе. А то не беше човек. Не беше човек, по дяволите! Беше изчадие. Не можеше да си позволи да изпитва чувства към него; чувствата щяха да я направят уязвима. Тя отказваше да го нарича Виктор. Отказваше дори да признае, че има пол. То не беше малко момче. Беше малко чудовище.

— Защо? Защо си убила моя Виктор?

— То ме нападна — повтори тя.

— Лъжкиня!

— Нападна ме!

— Лъжлива кучка!

— Погледни ме! — Тя протегна кървящите си длани. — Погледни какво ми причини.

Мъката, изписана по лицето на Конрад, се замени с яростна омраза.

— Опитала си се да го убиеш и той се е борил да се защити!

— Не! То беше отвратително. Ужасно. Заби ноктите си в мен. Опита се да раздере шията ми. Опита се да…

— Млъкни! — процеди през зъби той.

— Конрад, знаеш, че насилието бе вродено у него. И теб понякога те издраскваше до кръв. Ако бъдеш честен, ако сложиш ръка на сърцето си, ще признаеш, че съм права. Ние дадохме живот не на дете. А на изчадие. Изчадие на злото, Конрад. То…

— Казах ти да си затвориш гадната уста, мръсна кучко!

Той трепереше от ярост. Пяна бе избила по устните му.

Елън се сви като от удар.

— Полиция ли ще извикаш?

— Знаеш, че работещите на панаира никога не тичат при ченгетата. Ние сами решаваме проблемите си. Зная как да постъпя с отвратителна мръсница като теб.

Щеше да я убие. Сигурна бе в това.

— Чакай, изслушай ме, дай ми възможност да ти обясня! Какъв живот щеше да води то и без това? — отчаяно говореше тя.

Конрад я изгледа гневно. В очите му се четеше не само студена ярост, а и лудост. Когато хладният му поглед я прониза, й се стори, че я прободоха хиляди остри ледени къса. Това не бяха очи на разумен човек.

Тя потрепери.

— Щеше да бъде нещастно цял живот. Щеше да бъде урод, отхвърлен от обществото, презиран, подлаган на безмилостни подигравки. Нямаше да може да се наслади дори на най-обикновените удоволствия. Не съм направила нищо лошо. Само избавих бедното същество от нещастието му. Това е всичко. Спестих му години, години самота и…

Конрад я удари през лицето. Силно.

Тя трескаво се огледа, ала не съзря никаква възможност за бягство.

Острите, правилни черти на мъжа вече не изглеждаха аристократични; лицето му беше ужасяващо, изопнато, сенките му придаваха свирепо изражение на хищник.

Той се приближи още повече и отново я зашлеви. После я заудря с юмруци — веднъж, два пъти, три пъти… Удряше я в корема, в ребрата…

Тя бе прекалено слаба, твърде изтощена, за да се съпротивлява. Безсилно се свлече на пода, примирила се с мисълта, че не ще избегне смъртта.

Света Марийо, Божия майко!