Дийн Кунц - Панаирът

Конрад я сграбчи, задържа я изправена с една ръка и продължи да я удря, сипейки ругатни и проклятия. Елън загуби представа за броя на ударите, загуби способност да различава новата болка от предишната, докато накрая не загуби и съзнание.

Нямаше представа колко време е минало, когато изплува от тъмната бездна, където демонични гласове сипеха неразбираеми заплахи. Отвори очи и за момент не можа да определи къде се намира.

Сетне видя ужасния малък труп на пода, недалече от нея. Сгърченото лице, застинало в отвратителна гримаса, бе обърнато към нея.

Дъждът глухо барабанеше по покрива на фургона.

Пребитото й тяло бе проснато на пода. Надигна се с нечовешко усилие и успя да седне. Чувстваше се ужасно, сякаш в тялото й бе се взривила бомба.

Съгледа Конрад до леглото. Двата й куфара бяха отворени и той хвърляше дрехи в тях.

Не я беше убил. Защо? Възнамеряваше да я пребие до смърт, сигурна бе в това. Защо се бе отказал?

Елън коленичи със стон. Усети в устата си вкус на кръв; няколко зъба й се клатеха. С огромно усилие успя да се изправи.

Конрад затвори куфарите и мина с тях покрай нея. Отвори вратата на фургона и изхвърли багажа навън. Дамската й чанта бе на кухненския плот и той я запрати след куфарите.

— Твой ред е! — изкрещя към нея. — Махай се и никога повече не се мяркай пред очите ми!

Тя не можеше да повярва, че я е оставил жива. Сигурно бе намислил нещо, за да я изиграе.

— Махай се оттук, мръснице! Мърдай! Веднага!

Елън се олюля като жребче, което прави първите си крачки, и затътри крака. Беше напрегната, очакваше отново да я нападне, но той не вдигна повече ръка срещу нея.

Щом стигна вратата, където дъждът яростно шибаше прага, Конрад се обади:

— Още нещо.

Тя се извърна боязливо и вдигна ръка, за да се предпази от удара, който бе сигурна, че всеки миг ще последва.

Но мъжът нямаше намерение да я удря. Все още бе ядосан, но вече се владееше.

— Един ден ще се омъжиш за някого от обикновения свят. Ще имаш друго дете. Може би две или три…

В гласа му се долавяше зловеща заплаха, но Елън бе прекалено замаяна, за да осъзнае какво й намеква. Изчака го да продължи.

Тънките му безкръвни устни бавно се извиха в хладна усмивка.

— Когато отново родиш деца, които ще обичаш и към които ще бъдеш дълбоко привързана, аз ще дойда и ще ти ги отнема. Независимо къде ще отидеш, без значение колко далече ще бъдеш и какво ще бъде новото ти име, аз ще те намеря! Кълна се, че ще го сторя! Ще те открия и ще ти отнема децата, така както ти ми отне моето малко момченце. Ще ги убия!

— Ти си луд…

Усмивката му стана по-широка като озъбване на мъртвец.

— Няма да намериш място, където да се скриеш. Няма да има нито едно безопасно кътче на света. Нито едно! Непрестанно ще се озърташ през рамо, докато си жива. А сега се махай оттук, кучко! Махай се, преди да съм решил да смажа проклетата ти глава!

Той пристъпи към нея.

Елън бързо изскочи от фургона и се спусна по двете метални стъпала в тъмнината, фургонът бе паркиран на малка поляна и над него нямаше заслон, който да го предпазва от дъжда, така че само след секунди Елън бе мокра до кости.

За момент силуетът на Конрад се очерта на фона на кехлибареножълтия правоъгълник на отворената врата, сетне мъжът я затръшна с все сила.

Дърветата около Елън се поклащаха от вятъра. Листата шумоляха като надежда, която е била стъпкана и изхвърлена.

Най-сетне Елън намери сили да вдигне чантата си и двата изкаляни куфара. Прекоси панаирното градче, претъпкано с какви ли не моторизирани возила — фургони, камиони, коли. Под настоятелните пръсти на дъжда всяко от тях свиреше своята партия в оркестъра на бурята.

В някои от тези фургони живееха нейни приятели. Много от хората, с които се бе запознала, й харесваха, а знаеше, че и много от тях също я харесват. Докато шляпаше през лепкавата кал, тя с копнеж поглеждаше към осветените прозорци, но никъде не посмя да спре. Нямаше представа как биха реагирали приятелите й от панаира на новината, че е убила Виктор Мартин Стрейкър. Повечето от панаирджиите бяха несретници — хора, които не биха могли да живеят никъде другаде; ето защо се защитаваха яростно един друг, а външните неминуемо приемаха за жертви, които да подмамят и ограбят. Силно развитото им чувство за общност можеше да се разпростре дори над ужасяващото детеподобно същество, което бе родила. Пък и със сигурност щяха да подкрепят Конрад, а не нея, тъй като родителите му бяха панаирджии, а и той самият още с раждането си се числеше към тази затворена общност, докато тя бе заживяла по този начин едва преди четиринайсет месеца.