Дийн Кунц - Панаирът

Сега, повече от всеки друг път в своя нещастен живот, Конрад Стрейкър имаше за какво да живее.

Заради кръвното отмъщение!

Елън прекара нощта в мотел, недалече от мястото, където бе разположен панаирът.

Не спа добре. Макар да бе превързала раните си, цялото й тяло гореше в треска и тя не можеше да си намери място в леглото. Но най-лошото беше, че всеки път щом се унесеше в дрямка, макар и за броени минути, я връхлитаха кървави кошмари.

Разсънена, тя се взираше в тавана, изпълнена с тревоги за бъдещето. Къде да отиде? Какво да прави? Нямаше много пари.

Изпаднала в дълбока депресия, й мина еретичната мисъл за самоубийство, ала тя бързо я отхвърли. Можеше и да не отиде в Ада заради убийството на ужасното създание, което можеше да се нарече нейно дете, но със сигурност щеше да бъде прокълната, ако посегне на собствения си живот. За католиците самоубийството е смъртен грях.

Изоставила църквата, за да се противопостави на фанатичната религиозност на майка си, живяла няколко години в безверие, в този миг Елън осъзна колко дълбоко се корени вярата и в Бога. Отново се чувстваше католичка и копнееше за пречистващата сила на изповедта, за литургията, която извисяваше духа. Раждането на уродливото изчадие и най-вече жестоката й борба с него, я бяха убедили, че на света съществуват Добро и Зло, сили на Господа и сили на Сатаната, които управляват човеците.

Отпусната в леглото в мотелската стая, придърпала завивките до брадичката си, тя се моли неспирно през цялата нощ.

Призори най-сетне се унесе в сън, несмущаван от кошмари, а когато се събуди, вече не се чувстваше тъй потисната.

През високия прозорец се процеждаха златисти слънчеви лъчи и докато се наслаждаваше на благодатната им топлина, Елън почувства да я изпълват надежди за бъдещето.

Конрад вече беше минало, останало зад гърба й. Завинаги.

Чудовищното дете беше мъртво. Завинаги.

Животът бе пълен с възможности.

След мъката, болката и страха, които беше преживяла, й се полагаше малко щастие.

Вече бе изхвърлила от съзнанието си зловещата заплаха на Конрад.

Беше вторник, 16 август, 1955 година.

В нощта на абитуриентския бал Джери Галоуей поиска да се люби с Ейми. Желанието му не я изненада. Той непрестанно искаше да я люби. Не можеше да спре ръцете си да не посягат към нея. Не можеше да й се насити.

Ала Ейми започваше да си мисли, че му се е наситила. Дори прекалено. Беше бременна.

Когато и да си помислеше за бременността, чувстваше студена празнота в гърдите. Страхуваше се от това, което я очакваше в бъдеще — унижението, разочарованието на баща й, гнева на майка й. Тя потръпна.

Джери я видя да потреперва няколко пъти и си помисли, че е заради климатичната инсталация във физкултурния салон. Ейми бе облечена в ефирна зелена рокля с голи рамене и той отново й предложи да си наметне шала.

Танцуваха само на няколко от бързите мелодии, но не пропуснаха нито един блус. Джери обичаше бавните танци. Харесваше му да притиска Ейми към себе си, да усеща допира на бедрата й до своите, макар да се движеха малко тромаво по дансинга. Шепнеше в ухото й, докато танцуваха. Казваше й, че изглежда страхотно, че е най-сексапилното момиче, което е виждал, че всички останали момчета крадешком са се втренчили в гънката между гърдите й, че го възпламенява. Бе се притиснал тъй плътно към нея, че тя усещаше възбудата му. Джери искаше тя да я усети, за да знае, как му действа. Той смяташе, че това е най-големият комплимент, който може да й направи.

Джери беше глупак.

Докато я въртеше из претъпкания салон и я притискаше към себе си под предлог, че танцуват, Ейми се зачуди защо изобщо му бе позволила да я докосне. Той всъщност беше гадняр.

Иначе привлекателен, разбира се. Беше едно от най-хубавите момчета в горните класове. Много от момичетата й завиждаха, задето е хванала Джери Галоуей.

Но нима отдаваш тялото си на някого само защото е красив, питаше се Ейми. Господи, трябва да имаш по-високи изисквания!

Джери беше привлекателен, но интелигентността му далеч отстъпваше на красотата. Не беше нито остроумен, нито талантлив, нито нежен или внимателен. Смяташе се за страхотен, но бе съвсем посредствен.

Ейми огледа останалите момичета. Копринените им рокли с дантели, сатенените блузи с дълбоко изрязани деколтета, дългите шифонени поли и високи токове, сложните им прически и внимателно положения грим, взетите на заем бижута… Всички тези момичета се смееха и се преструваха на свръхизискани дами, уморени от светски забави. Ейми им завиждаше в този миг. Те наистина се забавляваха чудесно.