Дийн Кунц - Панаирът

Най-сетне спря задъхан.

— Безсмислено е. Проклетото острие е съвсем тъпо.

— Някой трябва да чуе цялото това блъскане — обади се Лиз.

— Съмнявам се — рече Ейми. — Спомнете си, че входът на Къщата на ужасите е доста навътре, поне на пет метра от будката за билети и централната алея, зад рампата, в края на входния пасаж. Никой минувач няма да чуе ударите на брадвата, не и сред цялата тази музика и кънтящият смях на клоуна.

— Но мъжът, който подканя посетителите, е там — рече Лиз. — Той ще чуе.

— За Бога, Лиз! — ядоса се Бъз. — Стегни се и си събери ума. Онзи мъж не е на наша страна. Той очевидно е един от организаторите на целия този капан. Та нали той ни подмами!

— Значи някакъв урод ще ни убие? — попита Лиз. — Това е безсмислено. Нелепо! Та онзи мъж дори не ни познава. Защо би избрал просто така някоя групичка деца и би ги хвърлил на… това същество?

— Не си ли слушала новините по телевизията? — попита Бъз. — Вече не е необходимо нещата да имат смисъл. Светът е пълен с откачени изроди.

— Но защо би го направил? — настоя Лиз.

— Може би просто за удоволствие — рече Ейми.

— Ще пищим — рече Лиз. — Ще пищя до пръсване.

— Давай! — рече Бъз.

— Не — намеси се Ейми. — Това също е безсмислено. Музиката свири по-силно от обикновено, а и клоунът продължава да се смее. Никой няма да ни чуе — а дори да ни чуе, ще си помисли, че просто се забавляваме. Хората би трябвало да пищят в Къщата на ужасите.

— Тогава какво ще правим? — попита Лиз. — Не можем просто да чакаме онова нещо да се върне. Трябва да направим нещо, по дяволите!

— Ще обиколим механичните чудовища наоколо и ще потърсим някое друго оръжие като брадвата, нещо, с което да можем да се защитим — рече Бъз.

— Брадвата дори не е остра — раздразнено рече Лиз. — Каква полза имаме от нея?

— Достатъчно остра е, за да задържи настрана онова същество — рече Бъз и я хвана здраво. — Може да е твърде тъпа, за да разсече дърво, но със сигурност ще нанесе доста поражения върху лицето на онзи негодник.

— Само с ловджийска пушка можеш да задържиш този урод на разстояние — с треперещ глас рече Лиз.

Щом пламъкът наближи пръстите на Ейми, тя пусна клечката. Беше напълно изгоряла, когато докосна пода. В продължение на няколко секунди тримата останаха в тъмнина, в каквато Ейми никога през живота си не бе попадала. Тъмнината не просто криеше заплаха; тя самата бе заплаха. Беше сякаш жива, зла, целенасочена тъмнина, която я обгръщаше все по-плътно от всички страни, докосвайки я с хладните си черни ръце.

Лиз тихичко изхленчи.

Ейми запали нова клечка и огряна от благодатната светлина на пламъка, рече:

— Бъз има право. Трябва да се въоръжим. Но това не е достатъчно. Дори ловджийската пушка може да се окаже недостатъчна. Този урод може да скочи от тавана или да изникне от пода толкова бързо, че да не ти остане време да дръпнеш спусъка. Трябва да потърсим друг изход.

— Няма изход — изплака Лиз. — Вратите, през които се излиза, ще бъдат като тези. Няма да могат да се отворят, нито да се разсекат. Хванати сме в капан.

— Сигурно има резервен пожарен изход — рече Ейми.

— Правилно! — обади се Бъз. — Някъде трябва да има пожарен изход. А може би и сервизен изход.

— Ще се въоръжим колкото можем — рече Ейми, — после ще потърсим изход.

— Искаш да влезеш по-навътре в това място? — недоверчиво попита Лиз. — Да не си откачила? То ще ни хване, ако влезем навътре.

— Със същата вероятност може да ни хване и тук при вратите — отвърна Ейми.

— Точно така — намеси се Бъз. — Да тръгваме.

— Не, не, не! — енергично заклати глава Лиз.

Пламъчето трепна.

Тъмнина.

Ейми запали нова клечка.

Лиз се бе свила съвсем ниско до здраво затворените врати, втренчила поглед в тавана, трепереща като лист.

Ейми хвана приятелката си за ръка и я дръпна да се изправи.

— Слушай, малката — рече й нежно, — двамата с Бъз не възнамеряваме да стоим тук, докато това същество се върне да ни търси. Така че трябва да тръгнеш с нас. Ако останеш тук сама, с теб е свършено. Искаш ли да останеш сама тук в тъмнината?

Лиз изтри сълзите си. Капчици влага все още блестяха на ресниците й. Лицето й беше мокро.

— Добре — примирено рече тя. — Ще дойда с вас. Но, по дяволите, няма да вървя отпред!

— Аз ще водя — увери я Бъз.

— Няма да вървя и последна — каза Лиз.

— Аз ще съм отзад — успокои я Ейми. — Ти ще бъдеш в пълна безопасност между двама ни, Лиз. Хайде, да тръгваме!

Бяха направили едва няколко предпазливи крачки, когато Лиз спря и рече: