Дийн Кунц - Панаирът

Тъкмо замълча и централната верига между релсите се задвижи.

Тримата стреснато подскочиха.

Приближаващото вагонче шумно трополеше по релсите — трака-трак, трака-трак… — силен, насечен звук, който се чуваше въпреки музиката и звучащия на запис кух смях на клоуна. Тракането се усилваше с всяка изминала секунда.

— То идва за нас — извика Лиз. — О, Господи, Господи, този урод идва да ни хване!

Тъпият ръждясал нож, който Ейми бе взела от един от чудовищата-манекени сега изглеждаше смешно оръжие.

Трака-трак, трака-трак…

— Бързо! — рече Бъз. — Да се дръпнем от релсите.

Тримата се покатериха на широката платформа, откъдето шестте извънземни чудовища слизаха от летящата чиния.

Трака-трак, трака-трак…

— Вие двете идете до космическия кораб — нареди Бъз. — Застанете така, че да се виждате. Опитайте се да привлечете вниманието му.

— Какво смяташ да правиш? — попита Ейми.

Бъз се ухили. Беше пресилена, ужасена, напълно лишена от веселие усмивка. Опитваше се да запази образа си на мъжага. Посочи огромния камък от папиемаше и рече:

— Ще застана тук до този камък. Когато вагончето се изкачи дотук… когато мръсникът вътре ви види, ще го съсека, преди да е успял да изскочи на релсите.

— Може и да стане — рече Ейми.

— Ще стане — увери я Бъз. — Ще го разсека на две.

Трака-трак, трака-трак…

Вагонът се появи иззад близкия ъгъл и пое по наклона към тях.

Лиз се опита да избяга и да се скрие.

Ейми я сграбчи за китката и я издърпа до летящата чиния, където пътуващият във вагона щеше да ги забележи веднага щом достигнеше върха.

Бъз застана зад камъка. Беше напълно видим за Лиз и Ейми, но изцяло скрит от приближаващото се вагонче. Бе хванал брадвата с две ръце.

Трака-трак… Трака-трак… Трака… Трак…

Вагонът забави ход, щом наклонът се увеличи.

Бъз вдигна брадвата над главата си.

Ейми зърна предната част на ярко боядисаното возило.

— Господи! Пусни ме, пусни ме, Ейми! — изкрещя Лиз.

Ейми стисна още по-силно китката й.

Вече се виждаха и първите две седалки. Изглеждаха празни.

Трака… Трак… Трака…

Вървеше съвсем бавно.

Едва се движеше.

Най-сетне се появиха и задните седалки.

Ейми присви очи. Ако светлината беше малко по-мъждива, Ейми нямаше да успее да види нещото на задните седалки на вагончето. Но тя го видя. Просто купчина. Безформена сянка. Съществото се бе свило на пода на вагончето, опитвайки се да ги измами.

Бъз също го видя. С яростен вик, като при карате-двубой, той изскочи иззад камъка и стовари брадвата под нивото на краката си във вагона. Силният удар я изби от ръцете му.

Нещото не помръдна, а вагончето спря напълно.

— Убих го! — изкрещя Бъз.

Лиз и Ейми се втурнаха към него.

Бъз коленичи, протегна се към вагончето и отново хвана дръжката на брадвата. Дръпна и нещото в което бе потънало острието, се вдигна заедно с нея.

Глава.

Не главата на урода.

Уродът не е бил на задната седалка.

Тъпото острие на брадвата се бе забило дълбоко в черепа на Ричи. От пукнатината в костта изтичаше мозък и се плъзгаше по окървавеното му лице.

Лиз изпищя.

Бъз изпусна брадвата и се извърна от возилото. Повърна върху камъка от папиемаше.

Ейми бе толкова потресена, че пусна ръката на Лиз.

— Глупак такъв! — разкрещя се Лиз. — Ти го уби! Ти уби Ричи! — И Лиз, и Ейми се бяха въоръжили с тъпи ръждясали ножове, които бяха взели от експонатите в Къщата на ужасите. Лиз замахна с ножа, сякаш възнамеряваше да нападне Бъз. — Тъпанар такъв! Ти уби Ричи!

— Не — рече Ейми. — Не, Лиз. Миличка, чуй ме! Бъз не го е убил. Ричи е бил вече мъртъв. Във вагончето беше просто трупът му.

Лиз ридаеше, обзета от ужас. Заради наркотиците, които бе вземала цяла вечер, страхът й бе многократно по-силен. Тя се извърна и побягна, преди Ейми да успее да я хване. Прекоси експоната с летящата чиния, мина между две извънземни и леко закачи гумените им пипала, които потрепнаха във въздуха. Обезумялото момиче изчезна в сенките зад камъните от папиемаше.

— Лиз, по дяволите! — извика Ейми.

Звукът от стъпките на Лиз заглъхна бързо. Тя бе изчезнала в дебрите на Къщата на ужасите.

Ейми се обърна към Бъз.

Той бе коленичил. Тъкмо бе престанал да повръща. Вонята беше непоносима. Бъз избърса уста с опакото на ръката си.

— Добре ли си? — попита Ейми.

— Боже мой, това беше Ричи — прошепна той.

— Беше вече мъртъв.

— Но това беше Ричи!

— Само не припадай.