Дийн Кунц - Панаирът

Ейми се взря в яркосините, нечовешки очи на панаирджията и за първи път през живота си осъзна с пълна увереност, че тя не е лош човек, както винаги бе й втълпявала майка й. Това беше злото. Този мъж беше злото. Този маниак. И отвратителният урод, който бе убил Ричи. Това беше квинтесенцията на злото и бе съвсем различно от нея, както самата тя бе различна от… Лиз.

И въпреки че двамата с Джоуи бяха близо до смъртта, в този момент Ейми почувства да я залива ярка блестяща вълна на самоувереност, изпълни се с добри чувства към себе си, каквито никога досега не бе изпитвала. И тази вълна отми тъмните, объркани и горчиви чувства, които я преследваха толкова отдавна.

И отново я прониза чувството, че изживява нещо, което се е случило в миналото. Имаше странното усещане, че тази ситуация се е случвала и преди, може би не до най-малката подробност, но в същината си. И долови също така, че по някакъв начин е свързана с този мъж, по доста по-необикновен начин, отколкото й се струваше. Ужасно чувство за предопределеност се стовари като плащ върху раменете й, увереност, че е била родена и е живяла само за да дойде тук на това място точно в този момент. Беше зловещо чувство, но този път тя го приветства.

Действай, бъди смела , изрече глас вътре в нея.

Хванала здраво ръждясалия нож, надявайки се, че мъжът не го е забелязал, тя приближи към Джоуи.

— Миличък, добре ли си? Нарани ли те той? Не плачи. Не се страхувай. — Тя съсредоточи цялото си внимание върху Джоуи, така че мъжът да не предугади, че ще го нападне. И когато се наведе към Джоуи, Ейми внезапно смени посоката, извърна се, хвърли се към панаирджията и заби ръждясалия нож в гърлото му.

Изпълнените му с омраза очи се изцъклиха.

Той рефлексивно натисна спусъка и стреля.

Ейми усети как въздушната струя от куршума леко одраска бузата й, но не се уплаши. Чувстваше се защитена.

Мъжът се задави, изпусна пистолета й се хвана за гърлото. Стовари се тежко на пода и не помръдна. Беше мъртъв.

Лиз пълзеше назад като красив паяк по пода на мазето на Къщата на ужасите, докато опря гръб на леко вибрираща метална каса на огромна машина. Сви се там. Сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите.

Уродът я наблюдаваше. След като я бе издърпал през отвора, бе я захвърлил настрани. Не бе загубил интерес към нея. Просто искаше да види какво ще направи тя. Играеше си с нея, предлагайки й илюзорен шанс да избяга — старата игра на котка и мишка.

Когато се отдалечи на пет метра от урода, Лиз се изправи. Краката й се огъваха. Трябваше да се подпре на вибриращата машина, за да не падне.

Съществото стоеше наполовина в сянка, наполовина под жълтата светлина, зелените му очи светеха. Беше толкова високо, та се налагаше да стои леко приведено, за да не удари главата си в ниския таван.

Лиз се огледа за спасителен изход. Нямаше. Долното ниво на Къщата на ужасите представляваше лабиринт от машини; ако се опиташе да побегне, нямаше да стигне далече, преди уродът да я докопа.

Съществото пристъпи към нея.

— Не! — изрече Лиз.

То направи още една крачка.

— Не! Спри!

Уродът приближи още, докато помежду им останаха приблизително два метра, тогава спря, източи врат и се взря в нея като че ли с любопитство.

— Моля те! — рече Лиз. — Моля те, пусни ме. Моля те…

Никога не бе очаквала, че ще се моли за нещо на когото и да било. Гордееше със силата и непреклонността си. Но сега молеше за живота си и осъзна, че е много лесно да пълзиш, когато залогът е толкова голям.

Уродът започна да души към нея, както куче би душило непозната кучка. Широките му ноздри потръпнаха, когато изсумтя с нарастващо въодушевление.

— Мирише хубаво — рече уродът:

Лиз бе изумена, че то може да говори.

— Мирише жена — добави съществото.

Искрица надежда проблесна в Лиз.

— Хубавица… — продължи нещото. — Иска хубавица.

Господи, помисли си Лиз. Напуши я смях. За това ли ставало въпрос? За секс? Това ли е спасителният изход за мен? Защо не? По дяволите, да! Досега винаги се е стигало дотам. Това винаги е било моят спасителен изход.

Уродът задуши по-наблизо, вдигна огромната си лапа със заострени нокти. Нежно докосна лицето на Лиз.

Тя се опита да потисне тръпката на отвращение.

— Ти… ти ме харесваш, нали? — попита момичето.

— Хубава — рече той, ухили се и показа кривите си, остри, жълти зъби.

— Искаш ли ме?

— Много!

— Бих могла да бъда добра с теб — с треперещ глас промълви тя, опитвайки да влезе в ролята си на съблазнителка, момиче за забавления — образа, който си бе създала и доусъвършенствала, докато той се бе превърнал във втора нейна природа.