— Кучка. Хубава кучка. — Гласът му бе плътен. Идваше от разтворената черна паст.
Като в сън, в забавен каданс, Ейми издърпа Джоуи зад себе си.
Уродът започна да души.
— Женска топлина… Мирише хубаво.
Ейми не отстъпи. Стиснала пистолета в отпусната си ръка, леко скрита зад гърба й, надявайки се, че уродът няма да го види, тя пристъпи към съществото.
— Иска — каза то. — Иска хубавица.
Тя направи още една крачка, сетне трета.
Уродът като че ли се изненада от смелостта й. Източи врат и настоятелно се вгледа в нея.
Тя направи четвърта крачка.
Съществото заплашително вдигна лапа. Ноктите проблеснаха.
Ейми направи още две крачки, докато застана на една ръка разстояние от урода. С едно-единствено бързо и премерено движение вдигна пистолета, протегна го напред и стреля в гърдите на чудовището — веднъж, два пъти, три пъти.
Уродът залитна назад и се стовари върху машината, дръпвайки няколко лоста с разперените си ръце. Колела, скрипци и макари започнаха да се въртят из цялото мазе; ремъците изсвистяха и задвижващите вериги защракаха от един метален цилиндър на друг.
Но уродът не падна. И трите рани на гърдите му кървяха, но той все още се държеше на крака. Отблъсна се от машината и тръгна към Ейми.
Джоуи изпищя.
Ейми чувстваше как сърцето й бясно блъска в гърдите. Тя вдигна пистолета, но не стреля. Уродът почти я достигна, залиташе, погледът му беше размътен, кръв се стичаше от устата му. Замахна с лапа към Ейми в опит да раздере лицето й, но се размина на сантиметри. Най-сетне, когато бе напълно сигурна, че куршумът няма да отиде напразно, Ейми изстреля нова серия в лицето на чудовището.
Уродът отново залитна назад. Този път падна тежко върху дебелата главна задвижваща верига, която насочваше вагоните над главите им. Острозъбата верига се впи в дрехите му, дръпна го рязко и мощно го повлече надолу по прохода далече от Ейми и Джоуи. Съществото риташе, пищеше, но не можеше да се освободи. Крачолите на панталоните му се скъсаха, докато се плъзгаше по пода, а сетне по същия начин и кожата му. За момент лявата му ръка се заклещи там, където веригата минаваше между два стоманени цилиндъра; за секунда-две механизмът заяде, но после мощните мотори отново задвижиха веригата; ръката на урода премина през огромното зъбно колело, няколко пръста липсваха. После звярът бе повлечен отново към Ейми и Джоуи. Той вече не се бореше с веригата; нямаше сили, за да се съпротивлява; сега виеше в агония, разтърсваха го спазми, умираше. Въпреки това, докато минаваше покрай децата, той посегна към глезена на Ейми, Не го достигна, но успя да забие ноктите си в крачола на Джоуи. Момчето изпищя и започна да се плъзга след него, но Ейми реагира бързо; сграбчи момчето и го задържа. За момент веригата отново застина и ужасното същество спря да се движи; между двамата с Ейми започна безумна борба за момчето, дърпайки го всеки в своята посока, сетне един от ноктите на звяра се отчупи и панталонът на Джоуи се скъса, веригата поднови движението си и отнесе урода. Подхвърляше го и го блъскаше като парцалена кукла, докато накрая го прикова към огромното главно зъбно колело, където огромните зъбци почти прерязаха врата му, преди да застинат.
Чудовището остана неподвижно, безжизнено.
Ейми свали пистолета.
Джоуи се взираше в нея шокиран с широко разтворени очи.
— Вече няма от какво да се страхуваш — рече тя.
Момчето се хвърли в прегръдките й и тя го притисна към себе си.
Обхваната от невероятна радост, въпреки кръвта и ужаса около нея, завладяна от екзалтиращото усещане, че е жива, Ейми осъзна, че панаирджията бе сгрешил, когато каза, че Господ не би могъл да помогне. Господ й бе помогнал — Господ или някаква всемирна сила. Той беше с нея и сега. Тя Го чувстваше до себе си. Но Той съвсем не беше такъв, какъвто Го описваше майка й. Той не бе отмъстителен Бог с милион забрани и жестоки наказания. Той беше просто… доброта и нежност, и любов. Той беше любящ.
И когато този особен момент премина, аурата на неговото присъствие избледня и Ейми си пое дълбоко въздух.
Вдигна Джоуи и го изнесе от Къщата на ужасите.
През 1980 година, когато романите ми все още не бяха започнали да се появяват в класациите за бестселъри, издателството Джоув Букс ме помоли да напиша новелизация по сценария на Лари Блок (не Лорънс Блок, който пише прекрасните детективски романи за Матю Скъдър, както и други интересни криминални загадки; друг Лари Блок, специалист по филмови сценарии), заснет от Тоби Хупър, млад режисьор, станал известен с нискобюджетния филм на ужасите „Голямото тексаско клане“. Винаги съм смятал, че превръщането на сценарий в истински роман е интересна и трудна работа, така че бях изкушен от предизвикателството. Честно казано, бях изкушен и от финансовите условия, които бяха по-щедри, отколкото получавах за собствените си романи. Когато сключих договор за написването на „Панаирът“, инфлацията беше 18%, а лихвеният процент превишаваше 20% и тоталният икономически срив изглеждаше близък. Не получавах „фъстъци“ за моите собствени романи, както се бе случвало години наред, бях стигнал в компенсациите до „кашу“; както и да е, във връзка с икономическата ситуация, предложението за „Панаирът“ беше твърде добро, за да представлява неустоимо изкушение. Да, понякога писателите наистина трябва да държат на парите — също както и на изкуството. Така е, ако искат да имат обувки, нещо за ядене от време на време и да разполагат с нещо повече от пазарска количка, където да прибират вещите си. О, познавам някои писатели, за които подобни доводи са достойни за презрение. Но, разбира се, всеки от тях разполага с банкова сметка, богати родители, още по-богати баба и дядо или работещ съпруг с добра заплата, на когото да разчитат. Единствено когато разполага с достатъчно пари, един човек на изкуството може да си позволи да не се интересува от тях. Винаги съм смятал, че когато един писател е принуден да се съобразява с финансовото си състояние през първите две десетилетия от професионалната си кариера, това се отразява доста благотворно върху творчеството му; поставя го много по-близо до средния гражданин и неговите проблеми, придава достоверност на творбата му и я прави по-продаваема.
Читать дальше