Дийн Кунц - Панаирът

— Аз… няма да припадна.

— Добре ли си?

— Предполагам… да.

— Стегни се.

— Добре съм.

— Трябва да запазим хладнокръвие, ако искаме да оцелеем.

— Но това е лудост — рече Бъз.

— Лудост е — съгласи се Ейми. — Но всичко се случва наистина.

— Заключени сме в Къщата на ужасите заедно с… с чудовище.

— Трябва да се справим — търпеливо изрече тя.

Бъз кимна, опитвайки се възвърне самоувереността си на мъжага.

— Да. Ще се справим. Можем да се справим. Не ме е страх от никакъв урод.

В мига, в който Бъз замълча, на челото му се появи кърваво цвете. В първия миг Ейми не разбра, че това е кръв. Изглеждаше черно като петно от мастило. Но после слабата светлина го огря под различен ъгъл и Ейми видя, че е червено.

Миг след като се появи кръвта, се чу звук, който отекна в подобното на пещера помещение. Беше малко по-силен от тракането на движещото се вагонче — пук!

Бъз отвори уста.

След по-малко от секунда, преди Ейми да разбере какво всъщност става, дясното око на Бъз експлодира в струя кръв, парченца кожа и кости, а тъмната празна орбита заприлича на застинала в крясък уста.

И отново: пук!

Кръв и парчета плът изпръскаха отпред зелената фланелка на Ейми.

Тя рязко се извърна.

Мъжът, който ги бе пуснал в Къщата на ужасите, стоеше само на три метра. Бе насочил към Бъз малък пистолет; оръжието приличаше на играчка.

Ейми чу как зад нея Бъз простена, нададе странен гърлен звук и се стовари върху камъка, където бе повръщал.

Не е възможно това да се случва, помисли си Ейми.

Но знаеше, че всичко това наистина се случва. Сигурна бе, че тази нощ е била подготвяна от дълго, дълго време; тази нощ й е била предопределена, още преди да се роди.

Мъжът й се усмихна.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Новият Йосиф.

— Какво?

— Аз съм бащата на новия Бог. — Усмивката му напомняше озъбване на акула.

Ейми притисна с ръка ръждясалия нож отстрани до крака си, надявайки се, че мъжът няма да го види и тя по някакъв начин ще успее де се приближи към него и да го нападне.

— Кажи здрасти на малкото си братче — рече панаирджията. В едната си ръка държеше въже. Дръпна го и Джоуи излезе от тъмнината. Бе завързан като куче.

— О, Господи… — промълви Ейми. — Господи, помогни ни!

— Той не може да ти помогне — рече мъжът. — Господ е слаб. Сатаната е силен. Господ не може да ти помогне този път, кучко!

Лиз се сблъска с някого в тъмнината. Беше едър. Момичето изпищя, преди да осъзнае, че това не е уродът. Беше се натъкнала на някое от безбройните механични чудовища, всички безмълвни и неподвижни.

Лиз се потеше, трепереше, беше замаяна. Продължи да се блъска в разни предмети в мрака и всеки път сърцето й почти спираше. Знаеше, че трябва или да седне, докато се успокои, или да се върне до прохода при вагоните, където беше осветено, но бе прекалено уплашена, за да направи каквото трябва.

Продължи несигурно напред, протегнала ръце, стиснала ножа; запушваше уста, щом си спомнеше за Ричи, потискайки нуждата да повърне; главата й се въртеше от силните преживявания и наркотика; просто опитваше да се спаси; задъхваше се, хлипаше, осъзнавайки, че всички звуци, които издава, могат да се окажат фатални за нея, но беше неспособна да замълчи; просто опитваше да се спаси както може; надяваше се да има късмет и да намери изход, разчитайки на факта, че винаги е била момиче с късмет; искаше й се (пълна лудост!) да имаше време да спре и изпуши още една цигара с марихуана; точно тогава се спъна в нещо и падна тежко върху дъсчения под; протегна се назад да освободи крака си и откри метална халка на пода, огромна халка, в която бе напъхала обувката си; изруга от болка заради навехнатия глезен, сетне изведнъж забеляза тънка ивица светлина, която се процеждаше от пода, светлина от помещението отдолу и осъзна, че халката е дръжка на капак.

Изход!

Лиз се изсмя нервно и освободи крака си от халката. Коленичи пред капака и я хвана. Капакът беше деформиран; не можеше да се отвори. Тя изпъшка, дръпна с всички сили и накрая капакът поддаде.

Светлина изпълни Къщата на ужасите.

Огромен отвратителен урод стоеше на стълбата точно под капака. Той протегна ръка, бърз като нападаща змия, сграбчи Лиз за дългата руса коса и, без да се трогне от писъците й, я издърпа през отвора в подземието на Къщата на ужасите.

— Пуснете брат ми! — изрече Ейми.

— За нищо на света — отвърна мъжът.

Ръцете на Джоуи бяха извити и стегнати зад гърба му. Въжето, с което бе вързан като куче около врата, бе протрило кожата му. Момчето плачеше.