Дийн Кунц - Панаирът

Ала постепенно Ейми осъзна, че Ричи наистина бе изчезнал, никой панаир в света не би рискувал да нарани клиент с толкова опасен номер.

— Кръв… — промълви Лиз.

Тази единствена дума разчупи оковите на магията.

Ейми и Бъз насочиха погледи към момичето.

Лиз се бе извърнала към тях и бе протегнала ръце напред. Бяха изпръскани с нещо мокро и тъмно. Дори на мъждивата зелена светлина се виждаше, че ръцете на Лиз са изцапани с кръв.

Кръвта на Ричи.

Ейми изпищя.

Веднага щом изключи захранването на релсите, спирайки вагона с младежите, Конрад слезе от рампата и се отправи към централната алея. Възнамеряваше да заобиколи Къщата на ужасите, да влезе през задния вход на мазето, да заключи вратата след себе и да открие Гънтър. Искаше синът му да убие трите деца, но не и Ейми Харпър. Ейми, разбира се, трябваше да изтърпи неколкодневни мъки, преди да умре; трябваше да бъде изнасилена, може би и от него, и от Гънтър; такова бе желанието на Конрад, вече двайсет и пет години мечтаеше за това отмъщение. Бе дал подробни указания на Гънтър, но не беше сигурен, че синът му ще съумее да се овладее, след като веднъж започне да убива. Гънтър трябваше да бъде надзираван; както и непрестанно напътстван през следващия критичен час.

Но когато стигна края на рампата и понечи да се шмугне в прохода между Къщата на ужасите и шоуто „Прищевки на природата“, Конрад зърна Джоуи Харпър. Малкият брат на Ейми стоеше до другите врати на замъка, през които вагончетата излизаха от Къщата на ужасите.

Трябва да е видял сестра си да влиза, помисли си Конрад. Чака я да излезе. Какво ли ще направи, когато тя не се появи? Ще отиде да потърси помощ? Ще извика охраната?

Джоуи погледна към него.

Конрад се усмихна и му махна с ръка.

Трябваше да направи нещо с проклетото момче, и то бързо.

Бъз се изкачи на площадката, където убиецът с брадвата бе окъпан в зелена светлина и измъкна оръжието от черепа на манекена, сгърчен в краката на механичния маниак. С брадвата в ръка, той скочи обратно в прохода, където Ейми и Лиз се бяха сгушили една до друга и го чакаха.

— Брадвата е истинска — рече Бъз. — Не е много остра, но все ще ни бъде от полза.

— Нищо не разбирам — с разтреперан глас прошепна Лиз. — Какво става тук? Какво е всичко това?

— Не знам със сигурност — отвърна Бъз. — Мога само да предполагам. Но нали видяхте ръката…

— Това не беше ръка — прекъсна го Лиз.

— Ноктеста лапа, както искаш го наречи — каза Бъз. — Както и да е, беше също като ръцете на съществото в буркана, онзи мъртъв урод, когото видяхме маринован във формалдехид в „Прищевки на природата“. Само че тази ръка беше гигантска.

Ейми заговори с усилие. Бе изненадана, че изобщо успя да произнесе някакъв звук.

— Искаш да кажеш… Мислиш, че сме хванати в капан тук заедно с някакъв урод, който убива хора?

— Да — отвърна Бъз.

— Той не е убил Ричи! — извика Лиз. Гласът й пресекна. — Ричи не е мъртъв. Жив е. Той е… някъде… и е жив .

— Възможно е — рече Бъз. — Може би това е само план за отвличане или нещо подобно. Може би просто ще поискат откуп за Ричи. Възможно е.

Двамата с Ейми се спогледаха и макар да не беше лесно да разгадае изражението на Бъз на мъждивата зелена светлина, момичето разбра, че са на едно мнение — бе невъзможно Ричи да е жив. Не съществуваше шанс дори едно на един милион той някога да им се усмихне отново. Ричи беше мъртъв, нямаше го, завинаги .

— Трябва да се измъкнем оттук и да извикаме ченгетата — каза Лиз. — Трябва да спасим Ричи.

— Хайде — подкани ги Бъз. — Ще се върнем до входните врати и ако не можем да ги отворим, може би с тази брадва ще успея да разсека някоя стена и да се измъкнем.

Нямаше никаква светлина между огряната в зелено сцена от лявата им страна и входните врати, които бяха на около петнайсетина метра.

Лиз погледна към гробовно тъмния тунел и рече:

— Не. Не, не мога да вървя в тъмнината. Ами ако онова нещо ни чака там някъде?

— Имаш кибрит в чантата си — напомни й Ейми. — Можем да го използваме, за да открием пътя.

— Добра идея! — рече Бъз.

С треперещи ръце, Лиз затършува из чантата си и намери две кутии кибрит — едната пълна, другата наполовина.

Бъз ги взе, отдалечи се в тъмнината, запали клечка и стана отново видим.

— Да тръгваме! — рече той.

— Чакай! — спря го Лиз. — Чакай малко. Може би…

— Може би какво? — попита Ейми.

Бъз разклати клечката, щом пламъкът стигна до пръстите му и се върна в обсега на зелената светлина.