Дийн Кунц - Панаирът

— Как се казва?

— Ейми Харпър.

Четирите срички наелектризираха Конрад. Той си спомни малкото момче, на което днес следобед даде двата безплатни пропуска. Името на детето беше Джоуи Харпър и то бе казало, че сестра му се казва Ейми. Момчето също приличаше на Елън.

— Какво научи за нея? — попита той.

— Много малко.

— Кажи ми.

— Не е тя.

— Нищо, кажи ми. Има ли братя? Сестри?

Зина се поколеба, сетне отвърна.

— Един брат.

— Как се казва?

— Какво значение има? Тя не е тази, която търсиш.

— Просто съм любопитен — безизразно отвърна Конрад. Чувстваше, че тя крие истината от него, но се боеше да повярва, че след толкова време най-сетне е открил жертвата си. — Как се казва брат й?

— Джоуи.

— Как се казва майка й?

— Нанси — отвърна Зина.

Конрад бе сигурен, че тя лъже. Втренчи се в нея и повторно попита:

— Сигурна ли си, че не е Лиона?

Зина примигна.

— Какво? Защо Лиона?

— Защото днес следобед, когато си побъбрих приятелски с Джоуи Харпър, докато наблюдаваше как сглобяваме Къщата на ужасите, той ми каза, че майка му се казвала Лиона.

Зина зяпна срещу него, смаяна. Объркана.

Конрад заобиколи масата и сложи ръка на рамото на жената.

Тя вдигна поглед към него.

— Знаеш ли какво мисля? — попита той. — Мисля, че момчето ме излъга. Смятам, че по някакъв начин е надушило опасността и ме излъга за името и годините на майка си. А сега и ти ме лъжеш.

— Конрад… остави ги.

Думите й бяха признание, че е открил децата на Елън, и той усети как го обзема разтърсващо въодушевление.

— Видях нещо в кристалното кълбо — продължи жената. В гласа й се долавяше страхопочитание и ужас. — То дори не е кристално. Евтино парче боклук. Няма нищо вълшебно в него. И все пак… тази вечер… когато двете момичета бяха тук… видях картини в кълбото. Бяха ужасяващи, страховити… Видях русата да пищи, ръцете и бяха протегнати напред, сякаш опитваше да се предпази от нещо ужасно, което се протягаше към нея. А видях и другата… Ейми… с разкъсани дрехи, цялата обляна в кръв. — Тя потрепери силно. — И мисля, че… момчетата също… на заден план във видението… момчетата, които бяха с онези момичета… целите в кръв.

— Това е знамение — рече Конрад. — Казах ти, ме ми бяха изпратени знамения. И това е следващото. То ми казва да не чакам. Казва ми да хвана Ейми днес, макар че ще трябва да се погрижа и за другите.

Зина поклати глава.

— Не! Не, Конрад, не мога да ти позволя да направиш това. Не можеш да търсиш отмъщение. Това е лудост. Не можеш просто да излезеш и да убиеш тези четири деца.

— О, вероятно няма да ги убия всичките със собствените си ръце.

— Какво искаш да кажеш?

— Гънтър ще се погрижи за тях.

— Гънтър? Той не би наранил никого.

— Нашият син се промени — рече Конрад. — Аз съм единственият, който знае колко се е променил. Най-сетне стана пълнолетен. Сега има нужда от жени и си взима това, от което се нуждае. И не само ги чука. Оставя истинска бъркотия след себе си. Прикривам го през последните няколко години. И сега ще получа отплата. Той ще ми осигури кървавото отмъщение, за което мечтая толкова отдавна.

— Какво искаш да кажеш с това, че си намира жени?

— Използва ги и след това ги разкъсва на парчета — рече Конрад. Знаеше, че тя е от тези хора, които ще се почувстват морално отговорни за действията на своя уродлив потомък. Усмихна, когато зърна болката, изписала се на лицето й.

— Колко? — попита тя.

— Загубих им бройката. Трийсет-четирийсет…

— Господи! — прошепна Зина, разтърсена до дъното на душата си. — Какво направих? Какво съм родила?

— Антихриста.

— Не. Ти не си с ума си. Страдаш от мания за величие. Не е толкова велик като Антихриста. Той просто е свиреп, безумен звяр. Трябваше да имам здравия разум на Елън. Трябваше да го убия, както тя уби Виктор. Сега… нося отговорност за всички, които са мъртви и всички, които ще умрат, преди той да намери смъртта си.

Застанал до нея, Конрад се протегна, стисна с ръце шията й и рече:

— Не мога да ти позволя да развалиш всичко!

Зина започна да се бори. Но желанието й за живот не бе достатъчно силно, докато желанието на Конрад да я убие бе стократно по-силно. Никога досега не бе изпитвал такава свръхестествена мощ и целеустременост. Чувстваше се суперзареден от демонична енергия, която сякаш изпускаше искри около него. Зина го удряше, риташе, дереше лицето му, но умря много по-лесно, отколкото бе очаквал. Той завлече тялото й в най-тъмния ъгъл на шатрата; по-късно щеше да измисли начин как да се отърве от него.