Дийн Кунц - Панаирът

— Разбира се, че можете — рече Марко. — Хайде, приятели, помогнете на тази очарователна и смела млада дама.

Публиката заръкопляска и жената неохотно тръгна по стъпалата към сцената.

Марко й подаде ръка и тя се качи на платформата.

— Как се казваш?

— Джени — срамежливо се усмихна жената към публиката.

— Не се страхуваш, нали, Джени?

— Не — отвърна тя и се изчерви.

Марко се ухили.

— Умно момиче! — Той я отведе до ковчега. Стоеше изправен, леко наклонен назад върху метални скоби. Марко отвори капака, закрепен на панти отляво. — Моля, влезте в сандъка, Джени. Гарантирам, че няма да усетите и най-малка болка.

С помощта на фокусника, червенокосата стъпи заднишком в сандъка с лице към публиката. Вратът й попадна в изрязания кръг в горната част. Тъй като ковчегът беше по-къс, главата й остана да стърчи отвън, когато Марко затвори капака.

— Удобно ли се чувствате? — попита той.

— Не — нервно отвърна жената.

— Добре — ухили се към публиката Марко, сетне заключи капака на сандъка с огромен катинар.

Предчувствие за нещастие, усещане, че наоколо витае Смъртта, сграбчи Ейми с невидимите си ледени пръсти.

Просто проклетите наркотици, каза си тя.

Марко Магьосника се обърна към публиката:

— През петнайсети век Влад Пети, княз на Влахия, известен като Влад Пронизващия сред наплашените си поданици, измъчвал десетки хиляди мъже и жени затворници, най-вече чужди пленници, заловени при поредното нашествие. Веднъж турската армия се отказала от планирано нахлуване, след като войниците се натъкнала на поле, където хиляди мъже били набодени на колове, пронизващи целите им тела, от личните наказателни отряди на Влад. Тъй като името му омръзнало, Влад си избрал ново, името на баща му, също толкова отвратителен владетел, известен като Дракул, което означава Дяволът. Добавил буквата „А“, за да стане Дракула, синът на Дявола. И така, приятели, се раждат легендите.

— Глупости — повтори Лиз.

Но Ейми бе хипнотизирана от странното ново и опасно създание, което изглежда (или поне в нейните очи) бе обладало тялото на Марко. Бездънните, всезнаещи, зли очи на магьосника срещнаха отново нейните и изглеждаше, че вижда всичко в нея, преди да отмести поглед.

Марко показа отново заостреното колче.

— Дами и господа, предстои да видите… „Пронизването“.

— Време беше — обади се Лиз.

Марко извади малък, но тежък дървен чук.

— Ако погледнете предната част на сандъка, ще видите, че в капака е пробита малка дупчица.

Ейми видя дупчицата. Около нея бе нарисувано яркочервено сърце.

— Дупчицата е точно над сърцето на доброволката — рече Марко. Облиза устни, обърна се и внимателно плъзна колчето в дупката. — Чувстваш ли върха на колчето, Джени?

— Да. — Тя се изкикоти нервно.

— Добре — рече магьосникът. — Помни… няма да усетиш никаква болка. — Придържайки колчето с лявата си ръка, той вдигна чука с дясната. — Пълна тишина! Тези от вас, които са гнусливи, да не гледат. Тя няма да усети болка… но това не означава, че няма да има кръв!

— А? — промълви Джени. — Ей, почакай, аз…

— Тишина! — извика Марко и силно стовари чука върху колчето.

Не , мислено изкрещя Ейми:

С отвратителен разкъсващ звук, колчето потъна дълбоко в гърдите на жената.

Джени изпищя и от изкривената й уста бликна кръв.

Публиката онемя. Няколко души изпищяха ужасено.

Главата на Джени клюмна на една страна. Езикът й изскочи навън. Очите й се втренчиха невиждащо над главите на хората в шатрата.

Смъртта като по чудо преобрази лицето на доброволката. Червената коса се превърна в руса. Зелените очи станаха сини. Лицето вече не беше на Джени, жената, излязла на сцената от публиката. Беше лицето на Лиз Дънкан. Овала, чертите, всеки детайл принадлежеше на Лиз. Не беше просто игра на светлини и сенки. Лиз беше в ковчега. Лиз беше прободена с кол. Лиз беше мъртва и кръвта бавно се процеждаше през разтворените й устни.

Неспособна да си поеме дъх, Ейми погледна момичето до себе си и с учудване забеляза, че приятелката й е все още тук. Лиз беше сред публиката… и в същото време беше и на сцената, в сандъка, мъртва. Объркана, замаяна, Ейми рече:

— Но това си ти. Ти си… там горе.

— Какво? — попита „Лиз от публиката“.

„Лиз в ковчега“ се взираше в безкрайността, от устата й се стичаше кръв.

— Ейми? Добре ли си? — попита „Лиз от публиката“.

Лиз ще умре , помисли си Ейми. Скоро. Това е някакво предзнаменование… прозрение… каквото и да се нарича. Би ли могло да бъде истина? Възможно ли бе? Ще бъде ли убита Лиз? Скоро? Тази нощ?