Дийн Кунц - Панаирът

Ейми, Лиз, Бъз и Ричи спряха пред една от допълнителните атракции, пред която имаше реклама на фокусник, наречен Марко Магьосника. Примамката бе голям плакат, който изобразяваше обезглавена с гилотина жена и ухиленият фокусник, сложил ръка на лоста на палача.

— Обичам фокусниците — рече Ейми.

— Аз обичам всички, до които мога да се докопам — разкикоти се Лиз.

— Чичо ми Арнолд беше гастролиращ фокусник — каза Ричи и вдигна очилата си, та да разгледа отблизо зловещия плакат с Марко.

— Можеше ли да прави фокуси с изчезване на предмети и разни такива неща? — попита Бъз.

— Беше толкова некадърен, та като направеше фокус, публиката изчезваше.

Ейми се чувстваше развеселена от наркотика с подправка, който бе пушила и малката шега на Лиз й се стори непоносимо смешна. Тя се разсмя истерично и зарази и останалите.

— Не, сериозно — проговори Бъз най-сетне, когато всички се успокоиха. — Твоят чичо Арнолд така ли си изкарваше прехраната? Не е било просто хоби или нещо подобно?

— Не, не беше хоби — отвърна Ричи. — Чичо Арнолд беше страхотен! Наричаше се Авантюристичния Арнолдо. Но предполагам, че не изкарваше добри пари и след известно време намрази фокусите. През последните двайсет години продава застраховки.

— Мисля, че да си фокусник е страхотно — обади се Ейми. — Защо чичо ти е намразил фокусите?

— Ами, всеки фокусник трябва да има номер, който си е само негов — започна Ричи. — Специална илюзия, която го отличава от тълпата останали фокусници. Ефектният номер на чичо Арнолд бе да накара дванайсет гълъба да се появят един след друг във въздуха през пламъци. Публиката ръкопляскаше учтиво, когато излетяваше първата птица, после затаяваше дъх, като разпереха криле втората и третата, а когато се материализираха шест, избухваха бурни аплодисменти. Когато цялата дузина излетеше от скривалищата си в дрехите на чичо ми, всеки гълъб изскачащ от кълбо огън, можете да си представите какви овации жънеше.

— Не разбирам — намръщи се Бъз.

— Да — подкрепи го Ейми. — Щом чичо ти е бил толкова велик, защо се е отказал и е започнал да продава застраховки?

— Понякога — каза Ричи, — не много често, но веднъж на трийсет или четирийсет представления, някой от гълъбите се запалваше и изгаряше жив на сцената. Това потрисаше публиката и те освиркваха чичо Арнолд.

Лиз се разсмя, Ейми също. Лиз започна да имитира горящ гълъб, опитващ се да отърси пламъците от крилете си. Ейми си даваше сметка, че това никак не е смешно, че за бедните птици е било нещо ужасно и знаеше, че не трябва да се смее, но не можеше да се спре, защото й се струваше най-веселата история, която някога е чувала.

— За чичо Арнолд не беше много смешно — вметна Ричи между изблиците смях. — Както казах, това не се случваше често, но той никога не знаеше кога може да се случи, така че винаги беше напрегнат. От напрежение се разболя от язва. А когато птиците не изгаряха, цвъкаха в джобовете на сакото му.

Четиримата се разсмяха отново тъй неудържимо, че се хванаха един за друг, за да не паднат. Минаващите покрай тях хора ги гледаха учудено и това ги накара да избухнат в още по-силен смях.

Ричи купи на всички билети за следващото представление на Марко.

Подът в шатрата на фокусника беше покрит с дървени трици и въздухът беше застоял. Ярко оцветени плакати и пана украсяваха слабо осветеното помещение с платнени стени.

Ейми, Лиз, Бъз и Ричи се присъединиха към двайсетината зрители, които се тълпяха около малка, повдигната сцена в единия край на шатрата.

Минута по-късно Марко се появи в облак син дим и се поклони под звуците на фанфари, които свиреха на запис. Беше болезнено очевидно, че се е промъкнал през процеп в задната стена на шатрата, използвайки дима като прикритие. Всъщност той дори не се качи на сцената; препъна се.

Лиз погледна Ейми. Двете се изкикотиха.

— Слава Богу, че е фокусник, а не въжеиграч — прошепна Ричи.

Ейми се чувстваше така, сякаш е стъпила върху балони и балансира внимателно, подготвяйки се сама да изпълни някакъв велик фокус.

Какво ли бе добавила Лиз към марихуаната?

Изпълнението на Марко бе тъй жалко, както и появяването му. Той бе на средна възраст, очите му бяха кървясали и беше с тежък грим, за да наподобява Дявола. Устните му бяха червени; лицето — бяло като сняг; очите му бяха очертани с черен въглен; косата в средата на челото му също бе почернена. Носеше износен смокинг и бели ръкавици, покрити с големи жълтеникави петна.