Дийн Кунц - Панаирът

— На двайсет и девет — бързо рече Джоуи, спомняйки се, че майката на Томи Кълп съвсем наскоро празнува двайсет и деветия си рожден ден и според Томи всички гости здравата се били „наквасили“.

— На двайсет и девет? — попита Конрад. — Сигурен ли си?

— Знам точно — отвърна Джоуи, — защото рожденият ден на мама е с един ден по-рано от този на сестра ми, така че всяка година имаме два празника съвсем близо един до друг. Последният път сестра ми стана на осем, а мама навърши двайсет и девет. — Той беше изненадан, че може да лъже толкова лесно и съвсем невъзмутимо. Не се славеше като добър лъжец; никога не бе успявал да заблуди никого. Но сега беше някак по-различно. Сега сякаш някой по-възрастен и по-мъдър говореше през неговите уста.

Нямаше представа защо е толкова сигурен, че трябва да излъже този мъж. Бе невъзможно майка му да е жената, която Конрад търсеше. Майка му никога не би се сприятелила с панаирджии; тя смяташе, че са мръсни и нечестни. И все пак Джоуи излъга Конрад, като имаше чувството, че някой друг направлява езика му, някой, който го пази… някой като… Бог. Разбира се, това беше глупаво. За да угодиш на Бог, винаги трябва да казваш истината. Нима Господ би ръководил постъпките ти и би те накарал да лъжеш?

Погледът на панаирджията се смекчи и напрежението в гласа му изчезна, когато Джоуи каза, че майка му е на двайсет и девет години.

— Е, смятам, че майка ти не може да бъде моята стара приятелка — рече мъжът. — Жената, която имам предвид, сега трябва да е около четирийсет и пет годишна.

Двамата останаха за миг загледани един в друг, момчето стоеше неподвижно, мъжът се бе надвесил над него.

— Ами… много благодаря за пропуските — най-сетне се окопити Джоуи.

— Няма нищо — изправи се мъжът. Очевидно вече ни най-малко не се интересуваше от момчето. — Забавлявай се, синко. — Той се обърна и пое обратно към Къщата на ужасите.

Джоуи тръгна по централната алея и се насочи към работниците, които издигаха Октопода.

По-късно срещата му със синеокия панаирджия изглеждаше почти като сън. Единствено двата розови пропуска — с името на Конрад Стрейкър, четливо изписано на гърба, под напечатаните думи: „Пропускът е издаден от“ — запечатаха случилото се в паметта на Джоуи. Той си спомняше, че изпита страх от панаирджията в мига, в който го излъга, но не можа да си обясни инстинктивното усещане, вдъхнало му увереността, че в случая се налага да излъже. Донякъде се срамуваше от себе си, задето не бе казал истината.

Същата вечер в шест и половина Бъз Клемит дойде да вземе Ейми от къщи. Той беше с грубовато, но приятно лице, дълга коса, изпъкнали мускули и самонадеяно държание. Майката на Ейми го бе виждала веднъж, когато за втори път бе дошъл да вземе Ейми, и никак не го хареса. Придържайки се към изявлението си, че не я е грижа какво ще се случи с Ейми, тя не каза нито дума за Бъз, но момичето видя презрението и отвращението в погледа й. Тази вечер майка й остана в кухнята и дори не си даде труда да погледне гневно Бъз.

Ричи и Лиз вече бяха на задната седалка на кабриолета на Бъз. Гюрукът беше свален, а щом Бъз и Ейми се качиха в колата, Ричи подхвърли:

— Ей, вдигни гюрука, че да изпушим по една трева по пътя към панаира, без някой да ни види.

— Добрият стар Ройъл Сити, Охайо — обади се Лиз. — Все още застинал в средните векове. Ще повярва ли някой, че в тая страна все още съществуват места, където можеш да пушиш на открито, без да те хвърлят в затвора?

Бъз вдигна гюрука, но подхвърли:

— Задръж с тревата. Ще пушим, след като заредим с бензин.

На около километър от дома на семейство Харпър четиримата спряха на бензиностанцията. Бъз излезе да провери маслото, а Ричи се зае да напълни резервоара.

Щом двете момичета останаха сами в колата, Лиз се наведе към предната седалка и отбеляза:

— Бъз смята, че си най-сексапилното парче, което е виждал.

— Как пък не!

— Сериозно ти говоря.

— Той ли ти каза?

— Аха.

— Нищо не сме правили — рече Ейми.

— Това е една от причините да смята, че си толкова сексапилна. Такъв красавец е, че е свикнал момичетата да падат по гръб веднага. А ти го възбуждаш, разгорещяваш го и го спираш точно на ръба. Не е свикнал с това. По-различно е за него. И смята, че когато най-сетне се предадеш, ще бъдеш направо неудържима.

— Ако се предам — подхвърли Ейми.

— Ще се предадеш — уверено рече Лиз. — Все още не искаш да признаеш, но си също като мен.

— Може би.

— Излизаш с него всяка вечер вече в продължение на седмица и всяка вечер му позволяваш да стигне по-далече от предишната. Измъкваш се от черупката си сантиметър по сантиметър.