Дийн Кунц - Панаирът

Трябваше да бъде. Заради Конрад, трябваше да бъде!

За Джоуи седмицата преди пристигането на панаира пълзеше като костенурка. Той изгаряше от нетърпение да стане панаирджия и да остави завинаги зад себе си Ройъл Сити, но му се струваше, че моментът за бягството така и няма да настъпи, защото майка му можеше да го убие в леглото.

Около него нямаше никой, който да направи така, че времето да минава по-бързо. Той разбира се, избягваше майка си. Баща му, както винаги бе погълнат от адвокатската си практика и макетите на железопътни трасета. Томи Кълп, най-добрият приятел на Джоуи, след завършване на училище беше заминал на почивка със семейството си.

Напоследък дори Ейми рядко си беше у дома. Работеше в „Свърталището“ всеки ден без неделя. А през последната седмица излизаше всяка вечер с някакво момче на име Бъз. Джоуи не знаеше какво е фамилното име на Бъз. Може да беше Пчелински.

Джоуи нямаше намерение да посети панаира преди събота, последния ден на престоя му в Ройъл Сити, така че никой да не разбере къде е отишъл, преди панаирът да е заминал далече, далече в друг щат. Но докато дойде понеделник, 30 юни, вече беше толкова превъзбуден, че не го сдържаше на едно място. Той каза на майка си, че отива в библиотеката, но се качи на велосипеда и кара три километра до хиподрума, където обикновено разпъваше шатри панаирът. Все още не възнамеряваше да избяга от къщи преди неделя. Но в понеделник панаирът щеше да се установи и Джоуи реши, че трябва да научи как става това, щом възнамерява в близките дни да става панаирджия.

В продължение на два часа той се разхождаше по централната алея и внимателно оглеждаше всичко. Бе смаян от бързината, с която виенското колело и разните влакчета и въртележки, издигаха конструкции към небето. Няколко панаирджии, едри мъже с много мускули и чудновати татуировки, му подхвърляха шеги, той им отвръщаше в същия дух, изобщо всички, които срещаше, му се струваха чудесни хора.

Когато стигна до мястото, където бе издигната Къщата на ужасите, тъкмо поставяха огромно клоунско лице върху предната фасада на атракциона. Един от работниците носеше маска на Франкенщайн и това накара Джоуи да се изкикоти. Другият беше албинос; той погледна момчето, приковавайки го с безцветните си воднисти очи, студени като покрити със скреж прозорци.

Очите на този човек бяха първото нещо, което Джоуи не хареса на панаира. Те сякаш гледаха през него и той си припомни онази приказка за жената, която с поглед вкаменявала хората.

Джоуи потръпна, извърна очи от албиноса и се отправи към средата на централната алея, където монтираха Октопода, на който най-много обичаше да се вози. Бе направил само няколко крачки, когато някой извика подир него.

— Ей, ти!

Той продължи да върви, макар да знаеше, че мъжът вика именно на него.

— Ей, синко! Спри за малко.

Джоуи въздъхна, очаквайки да бъде изхвърлен от панаира и се обърна назад. От платформата пред Къщата на ужасите скочи някакъв мъж и се насочи към него. Беше висок и строен, може би десет години по-възрастен от бащата на Джоуи. Имаше катраненочерна коса, която бе напълно побеляла по слепоочията. Очите му бяха толкова сини, че напомняха на Джоуи газовия пламък на котлона в кухнята.

— Не си от панаира, нали, синко? — попита мъжът, щом приближи.

— Не — призна Джоуи. — Но не се пречкам на никого. Наистина. Някой ден… може би… ще ми се прииска и аз ще работя в панаир. Искам да видя как се правят тези неща. Ако ми позволите да остана и да погледам малко…

— Хей, хей! — прекъсна го непознатият. Той застана пред момчето и се наведе. Смяташ, че ще те изхвърля?

— А няма ли да ме изхвърлите?

— За Бога, не!

— О! — възкликна радостно Джоуи.

— Веднага мога да позная, че не си само зяпач — рече мъжът.

— Виждам, че си млад човек, който проявява искрен интерес към панаирния начин на живот.

— Наистина ли си личи?

— О, да! Веднага се забелязва — отвърна непознатият.

— А мислите ли, че мога… да стана панаирджия някой ден?

— Ти? О, разбира се! Имаш всичко, каквото ти трябва. Можеш да станеш панаирджия или какъвто си поискаш. Ето защо те извиках. Видях в теб да блести онзи, истинският пламък. Наистина! Забелязва се дори от платформата.

— О… — Джоуи смутено сведе поглед.

— Ето, ще ти дам нещо — рече непознатият, бръкна в джоба си и извади две тънки правоъгълни розови картончета.

— Какво е това? — попита Джоуи.

— Два безплатни пропуска за панаира.