Дийн Кунц - Панаирът

Джанет понечи да престъпи прага, но първо извика:

— Хе-е-й!

Никой не отговори.

— Има ли някой тук? — извика повторно тя.

Тишина.

Младата жена включи електрическия си фенер, поколеба се само за миг и влезе.

Къщата на ужасите миришеше на влага и машинно масло.

Джанет коленичи и огледа болтовете, с които бяха сглобени релсите. Бяха здраво затегнати.

Изправи се и продължи към вътрешността на съоръжението.

От двете страни на релсите, малко над тях в скрити ниши бяха монтирани механични кукли в естествен ръст; грозен озъбен пират със сабя в ръка; върколак, чийто хищни нокти бяха покрити със сребриста боя, която в тъмнината щеше да им придаде вид на бляскави остриета, по муцуната и огромните му кучешки зъби имаше засъхнала изкуствена кръв, която изглеждаше като истинска; ухилен, облян в кръв психопат-убиец с брадва се бе навел над страховито обезобразения труп на една от жертвите си; и много други, кои от кои по-страховити. На светлината Джанет ясно виждаше, че всички те са само добре изработени манекени и въпреки това се чувстваше неспокойна около тях. Макар на нито една от куклите да не бе пуснат механизмът за раздвижване, както щеше да бъде, когато Къщата на ужасите отвореше врати, всички изглеждаха така, сякаш се готвеха всеки миг да се нахвърлят върху Джанет. Но неприязънта й към подобни страховити изобретения не й попречи да огледа прикрепващите болтове, за да се увери, че няма да се прекатурят върху преминаващите вагони и да наранят някой от посетителите.

Докато вървеше по тунела и оглеждаше чудовищата, Джанет се зачуди защо хората наричат Къщата на ужасите забавление.

Младата жена зави в края на първия пасаж, навлезе още по-навътре в постройката, зави зад следващия ъгъл, после зад трети, смаяна от изобилието на изобретения, с които бе оборудвано това място. Къщата бе голяма, просторна като склад и бе претъпкана с наистина страховити предмети и приспособления. Подобни забавления не бяха по нейния вкус, но трябваше да признае майсторството на изработката и изобретателността на създателя им.

Намираше се в центъра на огромната конструкция, застанала на релсите, вдигнала поглед към паяка с човешки ръст, който висеше над главата й, когато някой сложи ръка на рамото й. Джанет се стресна, подскочи и се отдръпна от неочаквания допир. Извърна се и щеше да изпищи, ако гърлото й не се бе свило.

На релсите зад нея стоеше мъж. Беше невероятно висок, почти два метра, с широки рамене и гърди, облечен в костюм на Франкенщайн: черен костюм, черно поло, ръкавици с формата на чудовищни зелени ръце и гумена маска, която покриваше цялата му глава.

— Изплашена? — попита мъжът. Гласът му бе невероятно плътен и дрезгав.

Джанет преглътна мъчително, най-сетне си пое дъх и промълви:

— Господи, да! Изплашихте ме до смърт.

— Моя работа.

— Какво?

— Плаша посетителите. Моя работа.

— О, вие работите в Къщата на ужасите…

— Моя работа.

Джанет реши, че сигурно по-бавно схваща. Простите му неуверени изявления напомняха говора на бавноразвиващо се дете. Опитвайки да се държи приятелски и да запази неговото благоразположение, тя рече:

— Казвам се Джанет. А ти?

— А?

— Как се казваш?

— Гънтър.

— Хубаво име.

— Не харесва.

— Не харесваш името си?

— Не.

— Как би искал да се казваш?

— Виктор.

— Това име също е хубаво.

— Виктор негов любимец.

— На кого?

— Негов.

Джанет осъзна, че се е озовала в доста неприятно положение — на това странно, лошо осветено място, на разстояние, от което бе невъзможно да бъде чута от друго човешко същество, склонно да й се притече на помощ, сама с мъж със забавено умствено развитие, достатъчно едър и силен, за да я счупи на две, както би разчупил самун хляб.

Той пристъпи към нея.

Джанет се отдръпна.

Мъжът закова на място.

Тя също спря, разтреперена, осъзнала, че не може да го надбяга. Краката му бяха по-дълги от нейните и вероятно бе по-добре запознат от нея с терена.

Зад маската непознатият издаде странен звук; като куче, надушило миризма.

— Аз държавен служител — бавно произнесе тя, надявайки се да я разбере. — Високопоставено длъжностно лице.

Гънтър не каза нищо.

— Много високопоставено — нервно повтори Джанет и потупа значката, която й бе дал Макс Фрийд. — Господин Фредериксън ми каза, че мога да огледам целия панаир. Знаеш ли кой е той? Познаваш ли господин Фредериксън?

Гънтър не отговори. Той просто стоеше пред нея, огромен като камион, гледаше я, лицето му бе скрито зад маската, ръцете му отпуснато висяха покрай тялото.